Ранд бе застанал недалече от входа, опрял гръб на един груб боров ствол, и се взираше в разтворените си длани, Перин знаеше, че на всяка от тях има по една жигосана в плътта чапла, Ранд не помръдна, когато ботушът на Перин изскърца върху камък зад него.
А после изведнъж започна да декламира тихо, без да вдига очи от ръцете си:
Потръпна и пъхна длани под мишниците си.
— Никакви Дракони! — изсмя се той дрезгаво. — Все още не.
За миг Перин впери очи в него, безмълвен. Мъж, който можеше да прелива Единствената сила. Мъж, обречен да обезумее от покварата на сайдин, мъжката половина на Верния извор, и който със сигурност щеше да унищожи всичко около себе си в своето безумие. Мъж — нещо! — което всеки обикновен човек по света бе научен да ненавижда и от което да се бои още от дете. Само че… трудно му беше да престане да вижда в Ранд момчето, с което беше отраснал. „Как може човек просто да престане да бъде нечий приятел?“ Перин си избра един гладък малък балван, седна и зачака.
След малко Ранд извърна глава към него и го погледна.
— Смяташ ли, че Мат е добре? Толкова зле изглеждаше, когато го видях последния път.
— Би трябвало вече да е добре.
„Вече трябва да е пристигнал в Тар Валон. Там ще го Изцерят. А Нинив и Егвийн го пазят от беди.“ Егвийн и Нинив, Ранд, Мат и Перин. Петимата от Емондово поле в Две реки. Малцина външни хора бяха идвали в Две реки, освен по някой амбулант от време на време и търговци-прекупвачи веднъж в годината, за да изкупят вълна и табак. Почти някой от местните не бе напускал областта. Докато Колелото не ги избра за своите тавирен и петимата прости младежи от селцето не можеха повече да останат в родния си край. Не можеха повече да останат това, което бяха. Ранд кимна и се умълча.
— Напоследък… — Перин се окашля, — напоследък се хващам, че ми се ще пак да си бъда ковач. А ти… иска ли ти се пак да си прост пастир?
— Дълг — промърмори Ранд. — Смъртта е по-лека от перце, дългът — по-тежък от планина. Така казват в Шиенар. „Тъмния се е размърдал. Последната битка иде. И Прероденият Дракон трябва да се възправи срещу Тъмния в Последната битка, инак Сянката ще покрие всичко. Колелото на Времето ще бъде строшено. Всеки Век ще бъде пресътворен от Тъмния по негов образ и подобие.“ А съм само аз. — Той се разсмя тъжно и раменете му се разтресоха. — Получих дълга, защото няма друг, нали така?
Перин се замърда раздразнено. В смеха на приятеля му се долавяше суровост, от която кожата му настръхна.
— Пак си се карал с Моарейн. Все за същото ли?
Ранд си пое дълбоко дъх и изхриптя.
— Нима не се караме винаги за същото? Те са там, долу, в Равнината на Алмот, и Светлината знае само къде още. Стотици. Хиляди. Обявили са се на страната на Преродения Дракон, защото аз развях това знаме. Защото сам позволих да бъда обявен за Дракона. Защото не видях никакъв друг избор. А те гинат. Сражават се, търсят, и отправят молитви за човека, който трябва да ги поведе. Гинат. А аз си седя тук в безопасност сред планините, цяла зима. Аз… им дължа… нещо.
— Да не мислиш, че на мен ми харесва? — Перин раздразнено тръсна глава.
— Ти просто приемаш това, което каже тя — процеди Ранд. — Никога не си се изправял срещу нея.
— Ти пък като се изправяш, каква полза? Цяла зима спориш с нея, обаче пак киснем тук.
— Защото е права. — Ранд отново се изсмя със същия смразяващ кръвта смях. — Светлината да ме изгори дано, но тя е права. Всички те са пръснати на малки групички, из цялата равнина, от Тарабон до Арад Доман. Ако се присъединя, към които и да е от тях, Белите плащове и доманската армия, както и тарабонците, ще връхлетят върху тях като патица върху бръмбар.
Перин насмалко да се разсмее.