Драконът. Името го накара да усети ледените тръпки на зимата и старостта. Името, носено от Луз Терин Теламон, обрекъл всеки мъж, способен да прелива Единствена сила, тогава и завинаги, на лудост и смърт, и самия себе си заедно с всички тях. Тогава, преди повече от три хиляди години, гордостта на Айез Седай и Войната на Сянката положили края на Приказния век. Три хиляди години, но пророчествата и легендите помагаха на хората да помнят — сърцевината поне, ако и подробностите да бяха заличени. Луз Терин Родоубиеца. Човекът, наченал Разрушението на света, когато обезумели мъже, способни да черпят от силата, движеща вселената, сривали планини и потапяли древни земи под моретата, когато целият лик на земята бил променен и всички оцелели бягали като зверове, подгонени от горски пожар. И не свършило, докато не погинал последният мъж Айез Седай, за да може разпилялата се човешка раса да се опита да възстанови своя свят от руините — там, където останали поне руини. Всичко това бе жигосано в паметта от преданията, разказвани от майките на децата. А в пророчествата се казваше, че Драконът отново ще се прероди.
Ниал не го каза на глас, но Биар взе пак го чу и се обади:
— Да, милорд-капитан командир, така е. Тази лудост е по-ужасна от лудостта на всеки друг Лъжедракон, за когото съм чувал. Хиляди души вече са се обявили на негова страна. Тарабон и Арад Доман са в гражданска война, както и във война помежду си. Битки се водят по цялата Равнина на Алмот и Томанска глава, тарабонци срещу доманци, срещу Мраколюбци, плачещи за Дракона — или поне се водеха, докато зимата не вледени по-голямата част от тези земи. Никога не бях виждал да се разпространява толкова бързо, милорд-капитан командир. Като да хвърлиш запален светилник в плевня, пълна със сено. Снегът може да го е потушил, но пукне ли пролетта, ще пламне още по-жежко отпреди.
Ниал вдигна пръст и го прекъсна. Вече на два пъти му бе позволявал да говори — с глас, пламнал от гняв и омраза. Част от този разказ Ниал вече знаеше от други източници, а за някои неща знаеше повече от Биар, но колчем го чуеше, го жегваше отново.
— Джефрам Борнхалд и хиляда Чеда мъртви. Направила го е някоя Айез Седай. Нали нямаш съмнения за това, чадо Биар?
— Ни най-малко, милорд-капитан командир. След една престрелка по пътя към Фалме видях две от вещиците на Тар Валон. Загубихме повече от петдесет мъже, преди да ги залеем с порой от стрели.
— Ти сигурен ли си… сигурен ли си, че са били Айез Седай?
— Земята изригна изпод краката ни. — Гласът на Биар беше твърд и изпълнен с непоклатима увереност. Малко въображение имаше у този Джарет Биар: смъртта бе част от войнишкия живот, както и да настъпеше. — Мълнии поразиха редиците ни от ясно небе. Милорд-капитан командир, какво друго бяха могли да бъдат?
Ниал мрачно кимна. От времената на Разрушението на света не съществуваха мъже Айез Седай, но жените, които продължаваха да си приписват тази титла, бяха достатъчно опасни. Простолюдието дърдореше за техните „три клетви“: да не произнасят нито една невярна дума, да не създават никакво оръжие, с което човек може да убие друг човек, да използват Единствената сила само срещу Мраколюбци или твари на Сянката. Ала сега бяха показали колко лъжливи са тези техни клетви. Знаеше той, че никой не би пожелал да владее Силата, освен, за да предизвика Създателя и така да служи на Тъмния.
— И ти не знаеш нищо за онези, които са завзели Фалме и са избили половин мой легион?
— Лорд-капитан Борнхалд каза, че се наричали Сеанчан, милорд-капитан командир — отвърна твърдо Биар. — Каза, че са Мраколюбци. И атаката му разби строя им, въпреки че го убиха. — Гласът му стана напрегнат. — Много бежанци имаше от града. Всички, с които говорих, потвърдиха, че чужденците са се прекършили и са побягнали. Лорд-капитан Борнхалд го направи.
Ниал тихо въздъхна. Думите бяха почти същите, които Биар бе изрекъл на два пъти преди за армията, появила се сякаш отникъде, за да завземе Фалме. „Добър войник — помисли си Ниал. — Също като Джефрам Борнхалд. Но не и човек, който умее да мисли за себе си.“
— Милорд-капитан командир — промълви Биар. — Лорд-капитан Борнхалд наистина ми нареди да остана настрана от битката. Трябваше да наблюдавам и да ви докладвам всичко. И да предам на сина му, лорд Дейн, как е загинал.
— Да, да — прекъсна го нетърпеливо Ниал. За миг огледа изпитателно хлътналите скули на Биар, после добави: — Никой не се съмнява в твоята искреност и кураж. Това е точно в стила на Джефрам Борнхалд — да посрещне с открито лице битката, в която се е боял, че може да загине цялата му войска.