— Щом си съгласен с нея, защо, в името на Светлината, непрекъснато спориш?
— Защото трябва да правя нещо. Иначе ще… ще се пръсна като прогнила диня.
— Какво да направиш? Ако я слушаш какво казва…
Ранд не го остави да се доизкаже.
— Моарейн казва! Моарейн казва! — Скочи и стисна главата си с ръце. — Моарейн за всичко има какво да каже! Моарейн казва, че в никакъв случай не трябва да отида при хората, които загиват в мое име. Моарейн казва, че сам ще разбера какво трябва да направя, защото Шарката ще ме принуди да го направя. Моарейн казва! Но никога не казва как точно ще го разбера. О, не! Виж, това тя не знае. — Ръцете му се отпуснаха и той се обърна към Перин. Очите му бяха присвити. — Понякога ми се струва, че Моарейн насочва стъпките ми като на някой танцуващ тайренски жребец. Изпитвал ли си някога това чувство?
Перин прокара пръсти през къдравата си коса.
— Аз… каквото и да ни подбутва, или да ни дърпа, знам кой е врагът, Ранд.
— Баал-замон — отрони Ранд. Едно от древните имена на Тъмния. На езика на тролоците означаваше „Сърце на Мрака“. — И аз трябва да се изправя срещу него. Перин — Очите му се затвориха лицето му се разкриви в гримаса — полуусмивка, полуболка. — Светлината да ми е на помощ дано, ту ми се иска да се случи веднага, да се свърши веднъж и завинаги, ту… Колко ли пъти ще мога да… О, Светлина, как ме дърпа! Ами ако не мога… Ако… — Земята потрепера.
— Ранд? — извика Перин разтревожено.
Ранд потръпна. Въпреки студа на лицето му бе избила пот. Очите му бяха здраво стиснати.
— О, Светлина — простена той. — Как ме дърпа…
Изведнъж земята под нозете на Перин се надигна и долината отекна с мощен тътен. Сякаш земята се беше сгърчила. Усети… като че ли тя подскочи под него, за да я посрещне. Долината се разтърси, сякаш нечия огромна ръка се бе протегнала от небесата, за да я изтръгне от планината. Той се прилепи до земята, а тя сякаш се мъчеше да отскочи и да го удари. Пред очите му заподскачаха камъчета, заудряха го, прахта се надигна на вълни.
— Ранд! — Ревът му се изгуби сред мощния тътен.
Ранд стоеше изправен, отметнал глава, все още с плътно затворени очи. Като че ли изобщо не усещаше трусовете на земята, която го накланяше ту насам, ту натам. Колкото и да го подхвърляше равновесието му не се наруши. Перин не беше сигурен, но му се стори, че на лицето на Ранд се е изписала тъжна усмивка. Околните дървета се разклатиха, борът се прекърши и горната му част се стовари няма и на три крачки от Ранд. Той и това не забеляза, както всичко останало.
— Ранд. Заради любовта към Светлината, Ранд! Спри!
Всичко свърши така рязко, както бе започнало. Скършен клон изпука от един голям дъб и падна с трясък. Перин бавно се изправи. Кашляше. Прахът се стелеше във въздуха, прашинките проблясваха под лъчите на късното слънце. Ранд се взираше в нищото, гърдите му се повдигаха тежко, сякаш беше пробягал десет мили. Това не се бе случвало, нито дори нещо, което смътно да го наподоби.
— Ранд — промълви предпазливо Перин. — Какво…
Ранд все още сякаш се взираше в безкрайната далечина.
— Винаги е там. Зове ме. Притегля ме. Сайдин. Мъжката половина на Верния извор. Понякога не мога да се въздържа да не протегна ръка към него. — Направи жест, сякаш улавя нещо във въздуха и се взря в затворения си юмрук. — Мога да усетя покварата още преди да съм го докоснал. Покварата на Тъмния, като тънък отровен покров, опитващ се да скрие Светлината. Призлява ми, но пак не мога да се спра. Не мога! Само понякога — протегнеш се и все едно, че хващаш въздуха. — Празната му ръка се разтвори и той се изсмя горчиво. — Ами ако стане точно това, когато дойде часът на Последната битка? Ако тогава посегна и не уловя нищо?
— Е, този път поне хвана — отвърна дрезгаво Перин. — Виж какво направи!
Ранд се огледа, сякаш виждаше нещата около себе си. Падналия бор, скършените клони. Щетите, осъзна Перин, бяха изненадващо малки. Беше очаквал в земята да зейнат бездънни процепи. Стената от дървета изглеждаше почти цяла.
— Не исках да го направя. Беше все едно да се опитам да наточа вино, но вместо това измъкнах чепа от бъчвата. Трябваше да го отпратя нанякъде, преди да ме е изгорило, но… Не исках това.
Перин поклати глава. „Каква полза да го убеждавам да не се опитва да го прави пак? Той едва ли разбира какво върши повече от мен.“ Задоволи се само с:
— Достатъчно хора на този свят искат смъртта ти — както и на всички ни, — че да вършиш и тяхната работа. — Ранд като че ли изобщо не го слушаше. — Най-добре е да се връщаме в стана. Скоро ще се стъмни и не знам за теб, но аз лично съм гладен.