— Какво? О, върви, Перин. Аз ей сега ще дойда. Искам да поостана сам още малко.
Перин се поколеба, после неохотно се обърна и се запъти към процепа в стената на долината. Спря се, когато Ранд заговори отново.
— Ти имаш ли сънища, когато спиш? Хубави сънища?
— Понякога — отвърна предпазливо Перин. — Обикновено не помня какво съм сънувал. — Беше се научил да поставя бариери пред сънищата си.
— Сънищата винаги ги има — промълви Ранд толкова тихо и унесено, че Перин едва го чу. — Може би ни казват разни неща. Верни неща. — И млъкна.
— Вечерята ни чака — каза Перин, но Ранд бе потънал в мислите си. Перин се обърна и го остави сам.
Глава 3
Вести от равнината
Мрак бе изпълнил част от процепа, тъй като на едно място трусовете бяха сринали част от скалната стена нависоко към другата страна. Перин предпазливо се взря в чернотата, преди да се пъхне бързо отдолу, но каменната отломка, изглежда, се беше вклинила здраво в склона. Сърбежът в тила отново се бе появил, по-силен отпреди. „Не, да ме изгори дано! Не!“ Усещането изчезна.
Котловината се бе изпълнила със странни сенки от скриващото се слънце. Моарейн стоеше пред входа на колибата си и се взираше към процепа. Той се закова на място. Жената беше тънка, тъмнокоса и стигаше едва до раменете му. И хубава, с онзи прикриващ възрастта чар, който притежаваха всички Айез Седай, използвали дълго време Единствената сила. Не можеше да определи възрастта й при това нейно лице, твърде гладко, за да е на много години, и тези очи, твърде мъдри, за да е млада. Роклята й от тъмносиня коприна изглеждаше раздърпана и прашна, а по обикновено добре оправената й коса стърчаха сламки. Прах бе покрил лицето й.
Той сведе очи. Тя знаеше за него — само тя и Лан, от всички в лагера — и на него не му харесваше разбирането, изписано на лицето й, когато се случеше да го погледне в очите. Жълти очи. Някой ден може би щеше да се осмели да я попита какво знае за това. Една Айез Седай би трябвало да знае много повече от самия него. Но сега не беше моментът. Като че ли подходящият момент така и не настъпваше.
— Той… Той не искаше… Стана случайно.
— Случайно — отвърна тя хладно, а после поклати глава и се прибра в колибата. Вратата се тръшна шумно.
Перин въздъхна и продължи надолу към готварските огньове. Пак щеше да има раздори между Ранд и Айез Седай, утре заран или още тази вечер. Няколко дървета се бяха сринали по склоновете, коренищата им стърчаха оголени. Скършени клони, олющена дървесна кора и бразди по земята отвеждаха към потока, в чието корито бяха нападали нови камъни. Една колиба на отсрещния склон се беше съборила от трусовете и сега шиенарците се бяха струпали около нея, за да я вдигнат. Лоиал беше с тях — огиерът можеше да вдигне дънер, за който бяха необходими четирима мъже. От време на време отекваха откъслечните ругатни на Юно. Мин разбъркваше вареното в котела и се мусеше. На бузата й имаше драскотина, а от котела се долавяше миризма на прегоряло.
— Не обичам готвенето — обяви тя и надникна подозрително в котела. — Понякога го развалям, но този път не съм виновна. Ранд разсипа половината върху огъня с неговото… Как си позволява да ни разбутва така, като чували със зърно? — Отри ръце в бричовете си. — Само да ми падне в ръцете, така ще го напердаша, че няма да го забрави. — Тя размаха черпака към Перин, сякаш се канеше да започне пердашенето от него.
— Пострада ли някой?
— Е, ако не смяташ драскотините — отвърна мрачно Мин. — Стреснаха се отначало, и още как. После видяха как Моарейн е зяпнала към неговата скришна дупка и решиха, че е негова работа. Щом Дракона е намерил за добре да срине планината върху главите ни, значи има основание да го направи. Ако ги накара да свалят кожите си и да му затанцуват по кости, ще сметнат, че е в реда на нещата. — Тя изсумтя и отри черпака в ръба на котела.
Той отново погледна към колибата на Моарейн. Ако Лейа беше пострадала — ако беше загинала. — Айез Седай нямаше да си влезе просто така. Чувството за очакване продължаваше да го гнети. „Каквото и да е, все още не се е случило.“
— Мин, защо не си тръгнеш? Още утре заран. Мога да ти дам малко сребро, а съм сигурен, че Моарейн ще ти даде достатъчно, за да стигнеш с някой търговски керван чак до Геалдан. Докато се усетиш, и ще си пак в Бейрлон.