Тя го изгледа така продължително, че той си помисли дали не е казал нещо не на място.
— Много мило от твоя страна, Перин. Но не.
— Мислех, че искаш да си идеш. Нали все приказваш как са те принудили да останеш тук.
— Преди време познавах една иллианска старица — промълви тя бавно. — На младини майка й уредила да я омъжи за съпруг, когото дори не била виждала. Така се прави в Иллиан. Та тя ми разправяше, че първите пет години непрекъснато я било яд на него, а през следващите пет крояла как да направи живота му нещастен, така че той да не разбере кой е виновникът. Едва години по-късно, след като той умрял, разбрала, че е бил единствената любов в живота и.
— Не разбирам какво общо има това с теб.
Погледът й говореше, че той очевидно не се и опитва да го разбере, а тонът й стана свръхтърпелив.
— Само защото съдбата ти е избрала нещо вместо ти сам да си го избереш, още не означава, че е лошо. Дори да е нещо, за което си сигурен, че в никакъв случай не би си избрал и след сто години. „По-добре десет дни любов, отколкото години съжаление“, казват.
— Това пък съвсем не го разбрах. Не е необходимо да оставаш, ако не искаш.
Тя окачи черпака на високия чатал, забоден в земята, а после изненадващо се изправи на пръсти и го целуна по бузата.
— Ти си много добър човек, Перин Айбара. Макар и нищо да не разбираш.
Перин примигва колебливо. Искаше му се Ранд да е с ума си, или пък Мат да е тук сега. Той самият никак не беше сигурен с момичетата, но виж, Ранд като че ли знаеше как да се оправя с тях. Също и Мат — повечето момичета у дома, в Емондово поле, шушнеха, че Мат никога няма да порасте, но той като че ли се оправяше добре с тях.
— А ти, Перин? На теб никога ли не ти се е приисквало да се върнеш у дома?
— Непрекъснато ми се иска — отвърна той трескаво. — Но аз… не мога. Все още не. — Извърна глава към долчинката на Ранд. „Всички сме обвързани един с друг, нали, Ранд?“ — А може би никога няма да мога. — Помисли си, че го е казал твърде тихо, за да го чуе, но погледът, с който Мин му отвърна, беше пълен със съчувствие. И разбиране.
Ушите му доловиха леки стъпки и той се обърна към колибата на Моарейн. Два силуета се спускаха през сгъстяващия се здрач, единият на жена, крехка и грациозна. Мъжът, с една глава по-висок от спътницата си, възви натам, където се трудеха шиенарците. Дори за очите на Перин той бе едва доловим, а на моменти съвсем изчезваше, после отново се появяваше, части от очертанията му се сливаха с вечерния мрак и наново ставаха видими, щом лъхнеше вятър. Само преливащите се цветове на плаща на един Стражник можеха да постигнат това. Мъжът бе Лан, а по-малката фигура — Моарейн. Далеч зад тях друг силует, дори още по-неясен, се прокрадна между дърветата. „Ранд — помисли си Перин, — връща се в колибата си. И тази вечер няма да яде, защото не може да понесе как го гледат всички.“
— Ти май имаш очи и на тила — каза Мин и погледна намръщено към приближаващата се жена. — Или най-острия слух, за който съм чувала. Това не е ли Моарейн?
„Разсеян съм.“ До такава степен бе навикнал с това, че шиенарците знаят колко надалеч може да вижда — поне денем; за нощта те още нищо не знаеха — че беше започнал да се издава и за други неща. „Тази разсеяност може да ме погуби.“
— Туатанката добре ли е? — попита Мин, щом Моарейн се приближи до огъня.
— Почива си.
Плътният глас на Айез Седай както обикновено прозвуча мелодично, като че говоренето при нея беше наполовина пеене. Косата и дрехите й отново бяха в съвършен порядък. Тя отърка длани над огъня. На лявата й ръка проблясваше златен пръстен — змия, захапала опашката си. Великата змия, дори още по-древен символ на вечността, отколкото Колелото на Времето. Всяка жена, обучена в Тар Валон, носеше такъв пръстен.
За миг острият поглед на Моарейн се спря на Перин и сякаш го прониза дълбоко.
— Тя падна и си пукна черепа, когато Ранд… — Устата й се сви, но в следващия миг гласът й отново стана спокоен. — Приложих и Лечителството и сега спи. Винаги тече много кръв, дори при малка рана на черепа, но не е сериозно. Ти видя ли нещо около нея. Мин?
Мин я погледна колебливо.
— Видях… Стори ми се, че видях смъртта и. Лицето й, цялото обляно с кръв. Сигурна бях, че знам какво означава, но ако си е ударила главата… Сигурна ли сте, че е добре? — Попита го с голяма доза неудобство. Айез Седай не Лекуваха, оставяйки нещо нередно, което да не може да се Изцери. А Талантите на Моарейн бяха особено силни в тази област.