— От какво да се откажа? — попита Перин.
— От това, разбира се. — Мъжът кимна към секирата на кръста му. Гласът му прозвуча изненадано, като че ли това беше разговор, който бяха водили и преди, стар спор, подхванат отново. Перин не беше осъзнал, че секирата е на кръста му, но сега усети тежината й, дърпаща колана му. Прокара длан по острието й с форма на полумесец и по стоманения шип, който го уравновесяваше. Стоманата беше… стабилна. По-стабилна от всичко останало. Може би дори по-стабилна и от него самия. Ръката му остана на нея, за да се задържи за нещо реално.
— Мислил съм за това — каза той, — но не смятам, че мога. Все още не. — „Все още не?“ Странноприемницата сякаш потрепна и ропотът отново прозвуча в главата му. „Не!“ Ропотът заглъхна.
— Не? — Мъжът хладно се усмихна. — Ти си ковач, момче. Добър при това, както чувам. Ръцете ти са създадени за чук, а не за секира. Направени са да създават неща, не да убиват. Върни се към това, преди да е станало твърде късно.
Перин се усети, че кима.
— Да. Но аз съм тавирен. — Никога досега не беше го произнасял гласно. „Но той вече го знае.“ Беше сигурен в това, макар да не знаеше защо.
За миг усмивката на мъжа се превърна в гримаса, но след това се възвърна с по-голяма сила отпреди. Хладна сила.
— Има начини да се променят нещата, момче. Начини дори съдбата да се избегне. Седни и ще поговорим за тях. — Сенките сякаш се огънаха и се удебелиха, сякаш се протегнаха.
Перин отстъпи крачка назад, оставайки в светлината. — Не.
— Поне ела да пийнеш с мен. Заради годините минали и заради годините, що идат. Заповядай. Като пийнеш, и нещата ще ти станат по-ясни. — Купата, която мъжът избута по масата, я нямаше там само до преди миг. Блесна в ярко сребро. Тъмно, кървавочервено вино я бе запълнило до ръба.
Перин се взря в лицето на мъжа. Дори за неговия остър поглед сенките сякаш загръщаха чертите му като плащ на Стражник. Тъмнината разтапяше мъжа като милувка. Имаше нещо в очите на този човек, нещо, което му се струваше, че може да си спомни, ако се опита достатъчно усърдно. Ропотът се възвърна.
— Не — каза той. Изрече го към тихия звук вътре в главата си, но щом устните на мъжа се свиха гневно в прилив на едва потисната ярост, реши, че можеше да мине и за виното. — Не съм жаден.
Обърна се и погледна към вратата. Огнището беше от обли речни камъни. Няколко дълги маси, обкръжени от пейки, изпълваха помещението. Изведнъж му се дощя да излезе навън, където и да е, по-далече от този човек.
— Няма да имаш много възможности — рече твърдо мъжът. — Три нишки, втъкани заедно, споделят взаимно ориста си. Отреже ли се едната, отрязани са всички. Съдбата може да те убие, ако не стори и нещо по-лошо.
Неочаквано Перин усети в гърба си зной, надигна се и изгасна бързо, сякаш се отвориха и затвориха врати на огромна топилня. Стреснат, той се обърна. Помещението беше празно.
„Сън“ — помисли си той и потръпна от студ — и с това потръпване всичко се скоси.
Той зяпна в огледалото. Част от съзнанието му не разбираше какво вижда в гладката му повърхност, но другата го прие. На главата му беше нахлузен позлатен шлем, изработен като лъвска глава. Златен лист покриваше изкусно обкованата му ризница и златен обков се виеше по бронята на ръцете и краката му. Само секирата кръста му беше проста изработка, без украса. Глас — собственият му глас — прошепна в ума му, че би я предпочел пред всякое друго оръжие, че би я носил на кръста си още хиляди пъти, че би я употребил в още сто битки. „Не!“ Прииска му се да я свали, да я захвърли. „Не мога!“ Звук прокънтя в ума му, по-силен от мърморене, почти разбираем.
— Мъж, обречен на слава.
Извърна се от огледалото и усети, че се взира в най-красивата жена на света. Нищо друго не забеляза из стаята, нищо друго не можеше да притегли взора му, освен тя. Очите й бяха среднощни езера, кожата — бяла като каймак и сигурно по-мека и по-гладка от роклята й от бяла коприна. Когато тя пристъпи към него устата му пресъхна. Даде си сметка, че всички други жени са тромави и грозновати. Потръпна и се учуди защо му е така студено.
— Един мъж трябва да стисне съдбата си в шепи — каза тя с усмивка — усмивка, достатъчна, за да го стопли. Тя бе висока, една длан не й достигаше, за да може да го погледне в очите, без да вдигне глава. Сребърни гребени прибираха косата й, черна като крило на гарван. Широк колан със сребърни връзки стягаше кръста й, който Перин можеше да обхване с длани.