— Да — прошепна той. Изумлението му се бореше със съгласието. Слава не му трябваше. Но след като тя го изрече, не искаше повече нищо друго. — Тоест… — Мърморещият звук зарови в черепа му. „Не!“ Изчезна, и заедно със звука изчезна и съгласието. Опипа главата си, хвана златния шлем, свали го. — Аз… не искам това. Не е мое.
— Не го искаш ли? — засмя се тя. — Че кой мъж, в чийто вени тече кръв, не би поискал слава? Толкова слава, колкото ако си надул Рога на Валийр!
— Не искам — отвърна той, макар частица от него да крещеше, че лъже. Рогът на Валийр. „Рогът изсвири и започна безумният щурм. Смърт яхна раменете му, при все че и отпред го чакаше. Любовницата му. Унищожителката.“ — Не! Аз съм ковач. Усмивката й стана съжалителна.
— Да искаш толкова нищожно нещо. Не бива да слушаш онези, които биха се опитали да те отклонят от ориста ти. Те ще те унизят, ще те смачкат. Ще те унищожат. Да се бориш със съдбата ще ти донесе само болка. Защо да избираш болката, щом можеш да получиш слава? Щом името ти може да се запамети сред имената на всички герои от легендите?
— Не съм герой.
— И половината не знаеш за това, което си. Което можеш да бъдеш. Ела, изпий чаша с мен, за твоята съдба за славата. — В ръката й имаше чаша от блестящо сребро, пълна с кървавочервено вино. — Пий.
Той навъсено се взря в чашата. Имаше нещо… познато в нея. Глухо ръмжене задъвка мозъка му.
— Не! — Отдръпна се от нея, отказа да я послуша. — Не! Тя протегна към него златната чаша.
— Пий.
„Златна? Нали беше… беше…“ Мисълта остана недовършена. Но в това объркване звукът отново се появи, вътре, гъгнещ, настояващ да бъде чут.
— Не! — промълви той. — Не! — Погледна златния шлем в ръцете си и го захвърли настрани. — Аз съм ковач. Аз съм… — Звукът вътре в него се бореше, мъчеше се да излезе на повърхността, да бъде чут. Той стисна с ръце главата си, за да го изхвърли, но само го затикна вътре. — Аз… съм… човек!
Обгърна го мрак, но гласът й го догони. Шепнеше.
— Нощта винаги е тук и сънищата спохождат всички хора. Особено теб дивако мой. И аз винаги ще съм в сънищата ти.
Покой.
Той отпусна ръце. Отново беше със своето палто и своите панталони — груби, простовати, ала скроени добре. Удобни дрехи за ковач или за селяк. Стоеше на каменен мост с нисък парапет, извиващ се в дъга от една широка каменна кула към друга. Кулите се издигаха от дълбини твърде далечни, за да могат дори неговите очи да проникнат в тях. Светлината бе сумрачна и той не можеше да отгадае откъде идва. Просто я имаше. Накъдето и да се озърнеше, наляво и надясно, нагоре или надолу, се виждаха още мостове, още шпилове и рампи без перила. Сякаш нямаха нито край, ни подредба. Още по-лошо, някои от тези голи рампи като че ли се извисяваха стръмно нагоре към шпилове, които трябваше да се намират точно над онези, от които тръгваха. Ехтеше шуртене на вода и този звук сякаш идеше отвсякъде. Той потръпна от студ.
Внезапно, с крайчеца на окото си, зърна някакво помръдване, без да го помисли, се присви зад каменния парапет. Опасно беше да го видят. Не знаеше защо, но знаеше, че е така. Просто го знаеше. Предпазливо надникна над парапета, потърси с поглед онова, което бе зърнал да се движи. По една от далечните рампи просветваше бяло петно. Жена, бе сигурен в това, макар да не можеше да я различи ясно. Жена в бяла рокля. Бързаше нанякъде.
На един мост малко под него и много по-близо от рампата, на която беше жената, изведнъж се появи някакъв мъж, висок, тъмен и строен, среброто в черната му коса му придаваше достолепие, тъмно зеленото му сетре бе избродирано със златни листа. Златни шарки покриваха пояса и кесията му, скъпоценни камъни проблясваха по ножницата на камата му, златни ресни обрамчваха носовете на обущата му.
Друг мъж закрачи по моста от другата страна, неговата поява бе също толкова внезапна, колкото тази на първия. Черни ивици се спускаха по бухналите ръкави на червеното му палто и бяла, дебела дантела висеше на яката и маншетите му. Ботушите му бяха толкова пищно украсени със сребърни гайтани, че трудно можеше да се види кожата под тях. Беше по-нисък от мъжа, когото отиваше да срещне, по набит и с високо подстригана коса, бяла като дантелите. Старостта обаче не му придаваше немощен вид. Крачеше със същата арогантна сила, каквато излъчваше първият.
Двамата се приближиха един към друг нащрек. „Като джамбази, които знаят, че животното, за което ще се пазарят е болно“ — помисли си Перин.