— Съжалявам, Нинив — изфъфли тя така, сякаш челюстта й бе пострадала. — Усетихме ги твърде късно.
Егвийн лежеше свита на кълбо на пода. Лицето й беше отекло почти до неузнаваемост. Когато Нинив и придружителките й влязоха, единият от войниците я вдигна и я метна през рамо. Егвийн провисна като полупразен чувал ечемик.
— Какво сте и направили? — извика Нинив. — Огън да ви гори, какво… — Нещо силно я шибна през устата и за миг й причерня.
— Е де, е де — каза Джоя Байир с усмивка, несъответстваща на злите й очи. — Въпроси няма да търпя, нито лош език. — Заговори наставнически, почти като баба. — Ще говориш само като те питат.
— Казах ти, че тя не искаше да спре да се бие, нали? — каза Лиандрин. — Нека ти е за урок. Ако се опиташ да ни причиниш неприятност, няма да сме по-мили с тебе.
На Нинив ужасно й се дощя да направи нещо за Егвийн, но се остави да я избутат навън на улицата. По-точно, принуди ги да я избутат — малка съпротива, но единствената възможна сега.
На разкаляната улица се мяркаха малко хора, сякаш всички изведнъж бяха решили, че е по-добре да са някъде другаде, а и тези малцина притичваха по отсрещния тротоар, без дори да поглеждат към бляскавата черна карета, стояща зад четири двойки бели коне с високи бели пискюли на челата. Един кочияш, облечен като войниците, но без броня и меч, седеше на капрата, а друг като него отвори вратата, щом те се появиха. Преди да го стори, Нинив забеляза изрисувания герб. Юмрук в сребриста ръкавица, стиснал назъбени мълнии.
Нинив предположи, че това е знакът на Върховния лорд Самон — „Мраколюбец трябва да е, щом си има работа с Черната Аджа, Светлината да го изгори дано!“ — но повече я заинтересува мъжът, който падна на колене в калта при появата им.
— Да те изгори дано, Сандар, защо… — И подскочи, когато нещо невидимо я удари през раменете като дървена тояга.
Джоя Байир се усмихна закачливо и размаха пръст.
— Ще се научиш на уважение, момиченце. Че инак езичето ще ти откъсна.
Лиандрин се разсмя и прокара длан по черната коса на Сандар и рязко дръпна главата му назад. Той се взря в очите й като вярно куче — или псе, очакващо да бъде изритано.
— Не се сърди толкова на този… мъж. — Това „мъж“ от устата й прозвуча като „псе“. — Трябваше да бъде… убеден… да служи. Но аз съм доста убедителна, нали? — И отново се изсмя.
Сандар се извърна объркан към Нинив.
— Трябваше да го сторя, госпожо Марим. Аз… трябваше. — Лиандрин изви главата му и той отново я зяпна като куче, готово да изпълни волята на господарката си.
„Светлина! — помисли си Нинив. — Какво са му направили? И какво ли ще направят на нас?“
Наблъскаха грубо нея и Елейн в каретата, качиха и Егвийн, а Лиандрин и Рианна седнаха срещу тях. Блясъкът на сайдар продължаваше да ги обгръща. В момента Нинив не се интересуваше къде са се дянали другите. Прищя и се да докосне Егвийн, да успокои болката й, но не можеше дори да помръдне, без да потръпне конвулсивно. Потоци на Въздуха заплитаха и трите като плътно увити одеяла. Каретата потегли.
— Ако сте я наранили… — „Светлина, нали виждам, че са я наранили. Защо не кажа каквото мисля?“ Но й беше почти толкова, трудно да изрече думите, колкото да си вдигне ръката. — Ако сте я убили, покой няма да намеря, докато не ви изловят като бесни кучета.
Рианна я изгледа с гняв, но Лиандрин само изсумтя.
— Недей да се държиш като пълна глупачка, дивачко. Вас ви искат живи. Мъртва стръв нищо не може да хване.
„Стръв? За какво? За кого?“
— Вие сте глупачките, Лиандрин! Да не мислиш, че сме сами? Само ние трите, при това само Посветени? Вие сте стръвта, Лиандрин. И влязохте в клопката като тлъсти яребици.
— Не й го казвай! — рязко я сряза Елейн и Нинив примигна преди да осъзнае, че Елейн се опитва да подсили измислицата й. — Ако оставиш гневът ти да те обладае, ще им кажеш това, което не бива да чуят. Те трябва да ни вкарат в Камъка, Трябва да…
— Млъкни! — прекъсна я Нинив. — Дръж своя език и не говори повече! — Елейн успя да си придаде смутен вид. „Да видим това как ще смелят“ — помисли си Нинив.
Но Лиандрин само се усмихна.
— Щом ви изтече времето като стръв, ще ни кажете всичко. Сами ще го поискате. Казват, че един ден ще станеш много силна, но ще се погрижа завинаги да ми се подчиняваш, още преди великият господар Бе-лаал да реши какво да прави с теб. Сега той извика мърдраали. Тринадесет. — Устните като розова пъпка се засмяха на последната дума.