Тя ги изгледа за миг, вслуша се като че ли в кашлицата на Том и въздъхна.
— Е, предполагам, че това поне все още мога да направя. Можете да влезете. — Разтвори вратата и беше готова да се затътри навътре в къщата преди Мат да е успял да направи и крачка.
Говорът й толкова напомняше този на Амирлин, че Мат потръпна, но веднага я последва, почти понесъл Том на гърба си.
— Нямам… нужда от това — изхриптя веселчунът. — Проклетите им… отвари… Всички вонят… на тор!
— Млъкни, Том.
След като ги заведе в кухнята в дъното на къщата, дебелата жена зарови в един от шкафовете и извади оттам няколко малки каменни чаши и пликчета с билки, без да престава да мърмори под носа си.
Мат сложи Том на един от високите столове и надникна през най-близкия прозорец. В задния двор се виждаха вързани три породисти коня. Изненада го, че една Мъдра тук може да притежава цели три коня. И един й беше много. Не беше виждал никой в Тийр да язди освен благородниците и богатите, а тези животни, изглежда, струваха много повече от един сребърник. „Пак коне. Сега не ме интересуват никакви проклети коне!“
Мама Гуенна запари някакъв силен чай с гадна миризма и насила го изля в гърлото на Том, стискайки с една ръка носа му, когато той се опита да й се опъне. Мат бързо реши, че жената има по-малко тлъстини по себе си, отколкото му се бе сторило отначало, ако се съдеше по силата, с която беше стиснала главата на веселчуна под едната си мишница, докато изливаше вонящата течност в устата му въпреки яростната му съпротива.
Когато тя остави празната чаша, Том се изкашля и енергично отри уста.
— Уф! Жено… не знам… ти… да ме удавиш ли искаше… или да ме убиеш… с този вкус! Трябва да станеш… проклет ковач, толкова си яка.
— Ей от това ще взимаш по два пъти на ден, докато се махнат тези хрипове — разпореди се тя твърдо. — И ще ти дам един мехлем, дето ще го разтриваш на гърдите си всяка нощ. — Умората й беше изчезнала, докато го поучаваше, опряла пестници на хълбоците си. — Този мехлем вони повече и от чая, ама ще го разтриваш — здраво, че инак ще те завлека кат, умрял шаран горе и ще та овържа на леглото с това твое наметало! Досега веселчун не ми е идвал и няма да оставя първия да ми пукне от една кашлица.
Том я изгледа гневно и издуха с кашлица мустаците си, но изглежда, прие заплахата й на сериозно. Поне не отвърна нищо, макар да имаше вид на човек, който се кани да хвърли и чая, и мехлема по главата й.
Колкото повече говореше Мама Гуенна, толкова повече звучеше на Мат също като Амирлин. И като гледаше киселата физиономия на Том и твърдия поглед на жената, реши, че няма да е зле да смекчи малко обстановката преди веселчунът изобщо да откаже церовете. А тя пък сякаш бе решила непременно да го накара да го направи.
— Познавах една жена, която говореше като вас — рече той. — Все за риба, мрежи и разни такива. И говорът й беше досущ като вашия. Предполагам, че е тайренка.
— Може би. — Гласът на сивокосата жена отново прозвуча уморено и тя заби поглед в пода. — И аз познавах едни момичета с говор като твоя. Двете от тях поне. — Жената тежко въздъхна.
Мат усети, че косата му настръхва. „Късметът ми не може да е чак толкова добър.“ Но не можеше да заложи и един медник, че други две жени от Две реки биха могли да се окажат ей така тук, в Тийр.
— Три момичета ли? Млади жени? На име Егвийн, Нинив и Елейн? Тази, последната, е с коса като слънце и сини очи.
Тя го изгледа навъсено.
— Не ми казаха тия имена — отвърна тя замислено, — но подозирах, че са скрили истинските си. Помислих, че си имат причини. Едната беше хубавичка, със светлосини очи и червеникаво-златиста коса до раменете. — После му описа Нинив с плитката й до кръста и Егвийн също, с нейните големи тъмни очи и широка усмивка. — Разбирам, че тъкмо те са онези, които познаваш — завърши старицата. — Съжалявам, момче.
— Но защо да съжалявате? Та аз ги търся от толкова време! — „Светлина небесна, първата нощ минах точно покрай това място! Точно покрай тях! Търсех случайността. Та какво може да е по-случайно от това един кораб да пристане сред дъждовна нощ и да зърнеш билките под блясъка на проклетата мълния? Да ме изгори дано! Да ме изгори дано!“ — Кажете ми къде са?
Сивокосата жена се загледа уморено към печката, върху която къкреше котлето й със супа. Устните й се размърдаха, но не каза нищо.