— Какво? — избоботи Том и се опита да се надигне от стола. Кашляше така силно, че едва успяваше да говори. — Ти за… какво ме взимаш бе, момче? Да не мислиш, че… влизането в Камъка… ще е като… да влезеш в килера на майка си? Да не мислиш, че… ще се оправиш… дори до портите… без мен?
Мама Гуенна постави тежката си ръка на рамото му и го натисна да седне като малко дете. Веселчунът я изгледа стреснато.
— Ще се погрижа за него, Мат Каутон — рече тя.
— Не! — изрева Том. — Не можеш… да ми направиш това! Не можеш… да ме оставиш… с тази стара… — Само ръката й на рамото му попречи отново да се превие на две.
Мат се ухили на сивокосата жена.
— Приятно ми беше с теб, Том.
А когато излезе на улицата, се зачуди защо бе казал точно това. „Той няма да умре, да опустее дано. Тази жена ще го опази жив дори да се наложи да го дърпа за мустаците с ритници от гроба. Да, но мен кой ще ме опази жив?“
Пред него, над града се извисяваше Камъкът на Тийр. Несъкрушимата твърд, обсаждана стотици пъти, скалата, която стотици армии бяха трошили зъбите си. А сега той трябваше някак да проникне вътре. И да измъкне оттам три жени. Някак.
Със смях, който накара дори помръкналите минувачи да извърнат глави към него. Мат закрачи обратно към „Белия полумесец“, без да го е грижа за калта и влажния зной. Усети търкалящите се в главата му зарове.
Глава 53
Потокът на Духа
Перин се връщаше към „Звездата“ през падналите вечерни сенки. Приятна умора се бе просмукала в мишците и раменете му. Днес наред с по-обикновената работа майстор Аджала го бе накарал да изработи голям къс кована украса със сложни извивки и спирали за портата на някакъв поземлен лорд от околностите. Беше му доставило истинска наслада да изработи толкова красиво нещо.
— Помислих си, че очите му ще изскочат, ковачо, когато му каза, че не би изработил това нещо, ако е за някой Върховен лорд.
Той погледна накриво Зарийн, която крачеше до него. Лицето й бе скрито от сенките. Дори за неговите очи сенките бяха тук, макар и по-светли, отколкото за нечии други. Изтъкваха високите й скули и омекотяваха рязката извивка на носа й. Така и не можеше да реши какво изпитва към нея. Въпреки че Моарейн и Лан все още настояваха да се навъртат край хана, му се искаше тя да си намери някакви други занимания, а не непрекъснато да виси край него и да го гледа как работи. Неизвестно защо изпитваше неловкост всеки път, когато си помислеше за скосените й очи, приковани в него. Неведнъж му се случваше да се засуети с големия чук в ръката, докато майстор Аджала не го изгледаше намръщено и с почуда. Момичетата винаги го бяха карали да се чувства неловко, особено когато му се усмихнеха, но Зарийн не трябваше дори да се усмихва. Беше достатъчно само да го погледне. Отново се зачуди дали тя е красивата жена, от която Мин го беше предупредила да се пази. „По-добре да е соколицата.“ Тази мисъл така го изненада, че се спъна.
— Не исках нищо, което съм направил с ръцете си, да попадне у някой Отстъпник. — Очите му засияха златни, когато я погледна. — Ако беше за някой Върховен лорд, откъде да знам докъде ще стигне? — Тя потръпна. — Не исках да те изплаша, Фа… Зарийн.
Тя се усмихна широко, несъмнено уверена, че няма да я види.
— Гледай да не се спънеш, селянче. Помислял ли си някога да си пуснеш брада?
„Не стига, че все ми се подиграва, но понякога дори не мога да я разбера!“
Пред хана срещнаха Моарейн и Лан. Моарейн носеше ленената си пелерина с качулката, прикриваща лицето й. Светлините от прозорците на хана се изливаха на жълти локви по каменната настилка. Тъкачницата беше затворена. Тишината беше оглушителна.
— Ранд е в Тийр. — Дълбокият глас на Айез Седай прокънтя изпод качулката като от пещера.
— Сигурна ли си? — попита Перин. — Не съм чул за никакви странни събития. Никакви сватби или пресъхнали кладенци. — Забеляза как Зарийн се навъси объркана. Моарейн не беше й разказвала тези неща, нито пък той. За Лоиал беше най-трудно да си държи езика.
— Ти не слушаш ли мълвата, ковачо? — каза Стражникът. — Само за последните четири дни е имало толкова сватби, колкото за половин година преди. И толкова убийства, колкото за цяла година. Днес от терасата не една кула паднало някакво дете. От сто разкрача, направо на каменната настилка. Момиченце. После станало и изприпкало при майка си без нито една синина. Първата на Майен „гостенка“ на Камъка отпреди зимата, днес обявила, че ще се покори на волята на Върховните лордове, след като само до вчера твърдяла, че би предпочела да види Майен и всичките им кораби опожарени, нежели кракът и на един поземлен лорд да стъпи в града й. Дори не са се осмелили да я изтезават, а волята на тази млада жена е като от желязо, тъй че по добре ти ми кажи дали това може да е дело на Ранд. Ковачо. Тийр ври като котел.