— Тези неща не са ми нужни, за да ми го подскажат — каза Моарейн. — Перин, ти сънува ли снощи Ранд?
— Да — призна той. — Беше в Сърцето на камъка и държеше онзи меч — усети как Зарийн пристъпи по-близо до него, — но се тревожех толкова много за това, че не е странно, че го сънувах. Снощи имах само кошмари.
— Един висок ли? — намеси се Зарийн. — С червеникава коса и сиви очи? Държи нещо, което свети толкова ярко, че очите ти ще заслепи? В едно място, където има само огромни колони от червен мрамор? Ковачо, кажи, че не си сънувал това!
— Видяхте ли — промълви Моарейн. — Този сън днес ми го разправяха поне стотина пъти. Всички тук говорят за кошмари — Бе-лаал явно не прави никакво усилие да заслони сънищата си… но за този особено. — Тя изведнъж се засмя хладно. — Хората разправят, че той е Прероденият Дракон. Казват, че иде. Шепнат го по ъглите ужасени, но го приказват.
— А Бе-лаал? — попита Перин.
Отговорът на Моарейн просъска като изтеглена от ножница хладна стомана.
— С него ще се заема тази нощ. — От нея не се излъчваше и намек за миризма на страх.
— Ние ще се заемем с него тази нощ — каза й Лан.
— Да, Гайдине мой. Ние ще се заемем с него.
— А ние какво ще правим? Така ли ще си седим тук и ще чакаме? Поседях на едно място колкото за цял живот в планините, Моарейн.
— Ти с Лоиал… и Зарийн… тръгвате за Тар Валон — каза тя на Перин. — Докато свърши. Там ще е най-безопасно за вас.
— Къде е огиерът? — попита Лан. — Искам тримата да тръгнете на север колкото се може по-скоро.
— Сигурно е горе — отвърна Перин. — В стаята си или може би в малката гостна. Прозорците горе светят. Той непрестанно работи над бележките си. Предполагам, че ще разкаже надълго и широко в книгата си как сме побегнали. — Сам се удиви на горчивината в гласа си. „О Светлина, тъпако, да не би да искаш да се възправиш срещу един от Отстъпниците? Не. Не, но ми омръзна да бягам. Помня, че някога не бягах така. Помня, че се биех, и ми беше по-добре. Дори когато си мислех, че ще загина, ми беше по-добре.“
— Аз ще го намеря — обяви Зарийн. — Мен не ме е срам да си призная, че ще се радвам, ако мога да избегна тази битка. Мъжете се бият тогава, когато трябва да бягат, както и глупците. Но то е едно и също. — Тя закрачи бързо пред тях и тесните й поли зашумоляха, докато влизаше в хана.
Перин набързо огледа дневната, докато я следваха към стълбището в дъното на гостилницата. Мъжете по масите бяха по-малко, отколкото очакваше. Някои седяха сами, с помръкнали очи, но там, където бяха двама или трима, си шепнеха изплашено и главите им почти се докосваха. Въпреки това той долови думата „Дракон“ поне на три пъти.
Когато стигнаха горната площадка на стълбището, чу друг тих звук, сякаш нещо тупна в малката частна гостна. Той надникна в дългия, потънал в мрак коридор.
— Зарийн? — Отговор не последва. Перин усети, че космите по врата му настръхват, и тръгна натам. — Зарийн? — Блъсна вратата и я отвори. — Файле!
Тя лежеше на пода до масата. Той понечи да се затича през прага, но резкият заповеднически вик на Моарейн го прикова на място.
— Спри, глупако! Спри, ако ти е мил животът! — Тя бавно се приближи по коридора, извърнала глава настрани, сякаш се вслушваше в нещо или по-скоро търсеше нещо. Лан я следваше с ръка върху дръжката на меча — и с такова изражение в очите, сякаш съзнаваше, че тук стоманата няма да помогне. Тя стигна до прага и рязко спря. — Дръпни се, Перин. Бързо се дръпни!
Той с болка се взря в Зарийн. Във Файле. Лежеше там като издъхнала. Най-после се насили да се отдръпне от вратата, оставяйки я отворена, застанал така, че да може да я вижда. Приличаше на мъртва. Не можеше да види дали гърдите й се повдигат. Дощя му се да завие. Навъси се и размърда пръстите на ръката, с която бе отворил вратата. Ръката му пулсираше, сякаш си бе ударил лакътя.