— Твърде много неща не знаеш — промърмори Перин. Надникна отново в стаята и му се дощя да заплаче. Зарийн, полегнала там изглеждаше толкова мъничка, така крехка и беззащитна. „Файле“. Кълна се, ще те наричам само Файле, отсега и завинаги. — Защо не направиш нещо?
— Капанът е щракнал, Перин, но този капан все още може да улови всеки, който пристъпи в тази стая. Не бих успяла да се добера до нея преди да ме е хванал. А тази нощ ме чака работа.
— Да те изгори дано, Айез Седай! И теб, и работата ти! Този Свят на сънищата? Да не е като вълчите сънища? Ти ми каза, че онези Съновници понякога виждали вълци.
— Казах ти това, което мога — отвърна му рязко тя. — Време е да тръгваш. Двамата с Лан трябва да тръгваме към Камъка. Вече нямаме време за чакане.
— Не! — Изрече го тихо, но когато Моарейн отвори уста, повиши тон. — Не! Няма да я оставя!
Айез Седай въздъхна дълбоко.
— Добре, Перин. — Гласът й бе като лед; спокоен, гладък, студен. — Както решиш. Може пък да оцелееш тази нощ. Хайде, Лан!
Двамата със Стражника се отдалечиха по коридора към стаите си. След няколко мига се върнаха, Лан наметнат с менящия цветовете си плащ, и се скриха надолу по стълбите, без да му кажат нито дума повече.
Той впи очи през открехнатата врата към Файле. „Трябва да направя нещо. То е като вълчите сънища…“
— Перин — доехтя басовото бръмчене на Лоиал, — каква е тази работа с Файле? — Огиерът се носеше по коридора, размахал ръкавите на ризата си, с оцапани от мастилото пръсти и перо в ръката. — Лан ми каза, че трябва да тръгвам, и после спомена нещо за Файле и за капан. Какво искаше да каже?
Перин му предаде набързо думите на Моарейн. „Може да подейства. Може. Трябва!“ Сепна се, когато Лоиал изръмжа.
— Не! Перин, това не е справедливо! Файле беше толкова волна. Не е справедливо да хванат точно нея в капан!
Перин вдигна очи към лицето на Лоиал и отведнъж си спомни за старите приказки, колко безпощадни врагове са огиерите. Големите уши на Лоиал се бяха изпънали назад към тила му и широкото му лице се бе вкоравило като наковалня.
— Лоиал, ще се опитам да помогна на Файле. Но докато го правя, ще бъда съвсем безпомощен. Ще ми пазиш ли гърба?
Лоиал надигна огромните си длани, които с такава нежност държаха книгите, и дебелите му пръсти се свиха, готови сякаш да разбиват канари.
— Никой не ще ме прекрачи, докато съм жив, Перин. Нито мърдраал, нито дори самият Тъмен. — Каза го, сякаш по-просто не можеше и да бъде.
Перин кимна и отново погледна към вратата. „Трябва да подейства. Не ме интересува дали Мин ме е предупредила да се пазя от нея или не!“ — Изрева и скочи към Файле, протегнал ръка. Стори му се, че докосна глезена й преди да потъне.
Дали сънят на капана беше Тел-айеран-риод, или не, Перин не разбра, но разбра, че е вълчи сън. Обкръжиха го заоблени тревисти хълмове и пръснати храсталаци. Мерна му се пъстрокафява сърна в края на леса и някакво стадо тичащи през тревата животни, подобни на сърни, с кафяви ивици по козината, но с дълги прави рога. Миризмите във вятъра му подсказаха, че са добри за ядене, други миризми му проговориха, че наоколо има добра плячка. Беше вълчи сън.
Усети, че е облечен в дългия кожен ковашки елек, с голи ръце. А на хълбока му нещо тежеше. Докосна колана на секирата, но от клупа му не висеше тя. Прокара пръсти по главата на тежкия ковашки чук.
В светлината пред него изникна Скокливец.
„Пак си дошъл, глупако.“ В посланието по-скоро ставаше дума за малко вълче, навряло муцунка в кошер, за да близне мед, въпреки жилата на дивите пчели по муцуната и около очите му. „Сега е по-опасно от всякога, Млади бико. Зли неща бродят в съня. Братята и сестрите отбягват планините от камък, които двуногите трупат, и се боят да си предават сънищата. Махай се!“
— Не — отвърна Перин. — Файле е тук някъде тук, хваната. Трябва да я намеря, Скокливец. Трябва! — Усети как нещо се размърда в него. Промени се нещо. Погледна надолу към рунтавите си крака, огледа собствените си лапи. Беше станал по-голям вълк и от Скокливец.
„Много силно си тук!“ Всяко послание преливаше от почуда. „Тук ще загинеш, Млади бико!“
„Ако не освободя соколицата, не ме е грижа, братко.“
„На лов тогава, братко.“
Вдигнали ноздри към вятъра, двата вълка се затичаха през равнината. Да дирят соколицата.