Глава 54
В Камъка
Нощем покривите на Тийр не бяха най-доброто място за един благоразумен човек, реши Мат, докато се взираше в лунните сенки. Малко повече от петдесет крачки широка улица или може би тесен площад отделяха Камъка от плочестия покрив, на който се бе покатерил той самият, на три етажа над каменния паваж. „Но пък и аз кога ли съм бил благоразумен? Единствените благоразумни хора, които съм срещал, са толкова скучни, че само като ги погледнеш, ти се доспива.“ Бе обиколил навсякъде около Камъка, след като падна нощта; единствената страна, която не беше обиколил, бе откъм реката, там, където Еринин течеше покрай самото подножие на твърдината. Това място тук му се бе сторило най-добрият подстъп към Камъка, но не и такъв, че да поеме с особена радост по него.
Той вдигна тоягата си и малката тенекиена кутия с телена дръжка и предпазливо пристъпи към един тухлен комин малко по-близо до стената. Рулото с фойерверки — по-точно доскорошното руло с фойерверки, преди да поработи над тях в стаичката си в хана — помръдна на гърба му. Сега можеше да мине по-скоро за вързоп, стегнат колкото се може по-здраво, но все още твърде обемист, за да го мъкне човек по покривите в тъмното. Преди малко заради това нещо кракът му се бе подхлъзнал и бе съборил една от плочите на корниза, което събуди човека, спящ в стаята под покрива, и той се развика: „Крадец“, карайки го да побегне. Сега Мат намести вързопа на гърба си и се сви в сенките до комина. Постави тенекиената кутия върху плочите; телената дръжка се бе нагорещила неприятно.
Да оглежда Камъка, скрит така в сенките, му се струваше малко по-безопасно, но все още не особено окуражаващо. Крепостната стена не изглеждаше толкова дебела, колкото по други места, като в Кемлин и Тар Валон, не повече от една крачка широка, укрепена с големи каменни подпори, скрити сега долу в тъмното. Една крачка ширина беше напълно достатъчна за вървене, разбира се, но височината от двете страни беше близо десет разтега. През тъмното, и право долу върху камъните. „Но някои от тези проклети къщи се опират до нея, мога лесно да скоча и после да стигна право до проклетия му Камък!“
Така си беше, но и това не носеше особено успокоение. Страните на Камъка приличаха на стръмни канари. Той отново измери с око височината и си каза, че би трябвало да може да се изкачи. „Разбира се, че трябва да мога. Също като онези канари в Мъгливите планини.“ Над сто крачки право нагоре, докато се добере до някоя от бойниците. По-ниско трябваше да има амбразури за стрелба с лък, но не можеше да ги различи в нощта. А и през амбразура не можеше да се промуши. „Сто проклети крачки. Може би сто и двайсет. Да ме изгори дано, дори и Ранд не би се осмелил да изкачи такова нещо.“ Но друг начин да проникне вътре не бе измислил. Всяка порта, която бе проучил, беше здраво залостена и изглеждаше достатъчно яка, за да спре стадо бикове, да не говорим за дузината стражи, пазещи всяка — стражници с шлемове, лъскави ризници и мечове на кръста.
Изведнъж той примигна и присви очи към стената на Камъка. Наистина някакъв глупак се катереше по нея, едва различим, като смътна сянка на лунната светлина. Вече се бе изкачил до половината и под краката му имаше поне седемдесет крачки до паважа. „Същински глупак, нали така? То и аз не съм по-малък глупак, щом съм се наканил да се катеря. Да ме изгори дано, този сигурно ще вдигне тревога вътре и ще вземат да ме хванат.“ Вече не можеше да види катерача. „Но кой в името на Светлината е този? И има ли значение кой е? Огън да ме гори, проклет начин да спечелиш облог. А, ще им искам и на трите по една целувка, даже от Нинив!“
Премести се, за да надникне към стената, мъчейки се да намери най-подходящо място за катерене, и изведнъж към гърлото му блесна хладна стомана. Без да мисли, той я блъсна встрани и изби с тоягата почвата изпод краката на нападателя. Друг някой изрита стъпалата му и той падна почти върху човека, когото сам бе съборил. Претъркули се по плочите и вързопът с фойерверките падна от гърба му. — „Ако това падне долу, вратовете им ще скърша!“ И развъртя тоягата. Усети, че удря на месо, и пак; чу се пъшкане. После в гърлото му се опряха две остриета.
Той замръзна, разперил ръце. Остриетата на къси копия, плоски, така че почти не улавяха бледите лунни лъчи, и притиснати в плътта му така здраво, че можеха да пуснат кръв. Очите му ги, проследиха чак до лицата на онези, които ги държаха, но главите им бяха забулени — лицата им бяха покрити с черни була чак до очите, които се взираха в лицето му. „Огън да ме гори. Натъкнах се на истински крадци! Къде ми отиде късметът?“