Выбрать главу

Ухили се колкото можа по-широко, за да се видят блесналите му под луната зъби.

— Хич не исках да ви преча на работата, тъй че ако ме пуснете да си вървя по пътя, ще ви оставя да си вървите по своя, без да кажа нищо. — Забулените хора не помръднаха, нито копията им. — Аз също не искам никаква врява, както и вие. Няма да ви предам. — Стояха като статуи и го гледаха изотгоре. „Огън да ме гори, нямам никакво време за това. Време е да хвърлим зара.“ В един смразяващ миг думите в главата му прозвучаха твърде странно. Стисна здраво тоягата, която лежеше до него… и едва не изкрещя, когато някой притисна китката му с крак.

Извъртя очи да види кой е. „Огън да ме гори, глупак, забравих онзи, върху когото паднах.“ Но зърна друга сянка зад оня, който беше стъпил върху китката му, и реши, че може би е по-добре, че не успя да се докопа до тоягата.

Беше мек ботуш, с шевица до коляното, отпуснат върху ръката му. Той разрови паметта си. Спомни си един мъж, когото беше срещнал в планините. Проследи с очи загърнатия в мрака силует догоре, мъчейки се да отличи кройката и цвета на дрехите му — сякаш бяха изтъкани от сянка, цветовете се сливаха твърде добре с тъмнината, за да може да се откроят ясно — по ножа с дългото острие на кръста на непознатия чак до тъмното було през лицето му. Забулено в черно лице. Забулен в черно.

„Айилец! Да ме изгори дано, какво правят проклетите му айилци тук!“ Спомни си, че айилците се забулват преди да убият, и му се догади.

— Да — произнесе мъжки глас. — Айилци сме! — Мат се сепна; не беше се усетил, че го изрича на глас.

— Много добре танцуваш за човек, хванат от засада — изрече глас на млада жена — май тъкмо тя бе стъпила върху китката му. — Може би някой ден ще имам време да потанцувам с теб както се полага.

Мат понечи да се усмихне — „Щом тя иска да танцува, значи поне няма да ме убият!“, но вместо това се намръщи: айилката май имаше предвид нещо друго.

Копията се прибраха и няколко ръце го вдигнаха на крака. Отблъсна ги и започна да се отупва от праха, все едно че се намираше в гостилница, а не посред нощ на покрив и обкръжен от четирима айилци. Винаги си струва да накараш другия да разбере, че имаш здрави нерви. Айилците носеха колчани на кръстовете освен дългите си ножове, и още къси копия на гърбовете си, прибрани в калъфи лъкове и по едно дълго копие. Усети се, че тананика „В дъното на кладенеца паднах“, и млъкна.

— Какво търсиш тук? — попита го мъжкият глас. С тези була Мат не можеше да е сигурен кой точно му говори; гласът прозвуча като на възрастен човек, уверен, свикнал да командва. Помисли си, че може да различи поне жената — беше единствената по-ниска от него, и то съвсем мъничко. „Проклети айилци“. — Наблюдавахме те от известно време — продължи възрастният. — Гледахме те как оглеждаш Камъка. Проучи го от всички страни. Защо?

— Аз бих попитал и вас същото — каза друг глас. Мат като че ли се оказа единственият, който се сепна, щом сред сенките пристъпи мъж в торбести гащи. Непознатият, изглежда, беше бос, за да стъпва по-добре по покривните плочи. — Очаквах да намеря тук крадци, а не айилци — продължи мъжът, — но не си мислете, че броят ви ще ме уплаши. — Тънка тояга, не по-висока от главата му, засвистя в ръцете му. — Името ми е Джюйлин Сандар и съм ловец на крадци, и бих искал да разбера какво правите тук по покривите и защо оглеждате Камъка.

Мат поклати глава. „Колко ли още проклетници ще се окаже, че има по покривите тази нощ?“ Оставаше само да се появи Том и да засвири на лютнята си или пък някой да мине край тях и да ги попита за най-близкия хан. „Проклет ловец на крадци!“ Зачуди се защо айилците си стоят така спокойно.

— Добре се промъкваш за градски човек — промълви гласът на стария. — Но защо ни следиш? Не сме откраднали нищо. И защо ти самият толкова често гледаше към Камъка?

Дори под лунната светлина изумлението на Сандар бе очевидно. Той се сепна, отвори уста и веднага я затвори, когато още четирима айилци изникнаха в мрака зад него. Той въздъхна и се подпря на тънката си тояга.

— Изглежда, мен ме спипаха — промърмори ловецът на крадци. — Изглежда, че сега аз трябва да отговарям на вашите въпроси. — Той присви очи към Камъка и поклати глава. — Днес… направих едно нещо, което ме… тревожи. — Почти сякаш говореше на себе си, като че се мъчеше да отгатне нещо. — Част от мен казва, че беше право, това, дето го направих, че трябва да се подчинявам. Разбира се, когато го сторих, ми се струваше право. Но един гласец в главата ми казва, че… съм предал нещо. Сигурен съм, че този гласец е грешен, а и е много тъничък, но не ще да спре. — И сам спря и поклати глава.