Мъжете заговориха. Перин напрегна слух, но не можеше да чуе, нищо, освен мърморене, заглушено от ехото на шуртящата вода. Навъсени лица, сърдити погледи и резки жестове, като че мъжете бяха готови да се сбият. Не си вярваха. Стори му се, че дори се мразят.
Вдигна поглед, за да подири жената, но тя бе изчезнала, отново надникна надолу, още един мъж се бе присъединил към първите двама. И някак си, отнякъде, Перин го познаваше, смътно, като от стар спомен. Мъж с благородна осанка, на средна възраст, облечен в почти черно кадифе и с бели дантели. „Хан — помисли си Перин. — И нещо преди това. Нещо…“ Нещо преди много време като че ли. Но споменът не идваше.
Двамата мъже сега бяха застанали един до друг, неловко съюзили се срещу новодошлия. Той им викаше нещо и размахваше юмрук, а те се помръдваха притеснено и отказваха да срещнат сърдитите му очи. Дори да се мразеха взаимно, повече се бояха от него.
„Очите му — помисли си Перин. — Кое е странното в очите му?“
Високият мургав мъж започна да възразява, отначало колебливо, после с все понарастваща трескавост. Белокосият се присъедини и скоро временният им съюз се развали. И тримата се развикаха едновременно, всеки към останалите двама. Мъжът в тъмните кадифета рязко разпери ръце, сякаш за да ги прикани да прекратят свадата. И една издуваща се огнена топка ги обгърна, скри ги, започна да се разширява, все по-голяма и по-голяма…
Перин обгърна глава с ръце и се сгуши зад каменния парапет. Лъхна го вятър, разкъсващ дрехите му, жежък като плам. Вятър — плам. Дори със затворените си очи можеше да го види, зноен пожар, завтекъл се във всички посоки, поглъщащ всичко. Яростната жега проникна и в него, той я усети, изгаряща, теглеща, опитваща се да го погълне и да го изпепели. Той изрева, мъчейки се да се задържи увиснал на самия себе си, разбирайки, че е недостатъчно.
И между два удара на полудялото му сърце вятърът изчезна. Не просто стихна. В един миг огненият вихър го погълна; в следващия — пълен покой. Чуваше се единствено екът на водопада. Перин бавно се надигна и се огледа. Дрехите му си бяха цели, нищо не личеше по тях, откритите части на кожата — необгорени. Само споменът за жегата го караше да вярва, че я е имало. Спомен само в ума му; тялото нямаше спомен.
Надникна предпазливо през парапета. От моста, на който бяха стояли мъжете, бяха останали само по няколко крачки полуразтопено платно в двата края. От самите тях нямаше и следа. Космите на врата му настръхнаха. Нещо го накара да вдигне поглед. На една рампа горе и вдясно стоеше рунтав сив вълк и го гледаше.
— Не! — Той се изправи и побягна. — Това е сън! Кошмар! Искам да се събудя! Затича се и всичко около него се замъгли. Мъгливите петна се раздвижиха. Жужене изпълни ушите му и после заглъхна, и докато заглъхваше, блещуканията в очите му замръзнаха. Потръпна от студа и осъзна това като сън, ясен и сигурен сън, от самото начало. Смътно припозна някакъв сенчест спомен за сънища, предхождащи този, но този го знаеше. Беше идвал и преди на това място в предишни нощи, и макар да не разбираше нищо, все пак знаеше, че е сън. За пръв път знанието не промени нищо.
Огромни колони от излъскан червен мрамор обграждаха нещо като площадка под куполест таван, на петдесет крачки, ако не и повече над главата му. Дори с още един мъж, едър колкото него, нямаше да могат да обхванат една от тези колони. Подът бе покрит големи плочи бледосив камък, здрав и въпреки това изтрит от безброй поколения стъпки.
И в самия център, под купола се намираше причината, поради която всички досегашни стъпки бяха отеквали в тази зала. Един меч, висящ с дръжката надолу във въздуха, явно без никаква опора, сякаш всеки можеше просто да се пресегне и да го вземе. И все пак не беше наистина меч. Изглеждаше като направен от стъкло, или може би кристал, острието, тъй както и дръжката, и напречния предпазител на дръжката, и улавяше цялата светлина наоколо и я пръскаше на хиляди искри и блясъци.
Той пристъпи към него и протегна ръката си, както го беше правил всеки път преди. Ясно си спомняше, че го беше правил. Дръжката висеше пред лицето му, само да се пресегне. На една стъпка от блестящия меч ръката му се опря в празния въздух, все едно че беше докоснал камък. Както знаеше, че ще стане. Натисна по-здраво, но все едно че се опитваше да избута стена. Мечът се въртеше и проблясваше, само на стъпка от него, и в същото време така далеч, сякаш беше на отвъдния бряг на океан.
Каландор. Не беше сигурен дали шепотът дойде отвътре в главата му, или някъде отвън. Сякаш отекна покрай колоните, тих като вятъра, наведнъж отвсякъде, настойчив. „Каландор. Който ме владее, владее съдбата. Вземи ме и тръгни на път последен.“