Един от айилците кимна и когато проговори, се оказа, че е старият.
— Аз съм Руарк, от септата Девет долини на Таардад айил, някогашен Аетан Дор, Червен щит. Понякога Червените щитове правят същото, което и вашите ловци на крадци. Казвам го, за да разбереш, че знам каква ти е работата и знам що за човек би трябвало да си. Не искам да ти нанеса щета, нито на града ти, Джюйлин Сандар, от ловците на крадци, но няма да търпя да нададеш бойния вик. Ако мълчиш, ще живееш; ако не — не.
— Не искате щета на града ми? — промълви замислен Сандар. — Какво търсите тук тогава?
— Камъка. — Тонът на Руарк показа ясно, че няма какво друго да добави.
Сандар кимна и промърмори:
— Май почти ми се ще да ви стигнат силите да навредите на Камъка, Руарк. Ще си държа езика.
Руарк извърна забуленото си лице към Мат.
— А ти, момко безименни? Ще ми кажеш ли защо оглеждаш Камъка така отблизо?
— Ами просто исках да се поразходя малко на лунна светлина — отвърна Мат невинно. Младата жена отново опря копието си в гръкляна му и той сухо преглътна. „Какво пък, може да им кажа част от истината.“ Не биваше да им позволи да разберат, че е изплашен; ако оставиш другия да го разбере, губиш всякаква почва. Много предпазливо, с два пръста, отмести стоманата от гърлото си. Стори му се, че тя се засмя тихо. — Едни мои приятели са вътре в Камъка — каза той, колкото можа по-небрежно. — Пленници. Смятам да ги измъкна.
— Сам ли, безименни? — попита Руарк.
— Ами да виждате някой друг наоколо? — отвърна Мат сухо. — Освен ако не искате да ми помогнете малко. Вие също проявявате интерес към Камъка, както изглежда. Ако смятате да влезете, можем да го направим заедно. Както и да го погледнеш, трудно завъртане на зара е това, но късметът ми е добър. — „Сега-засега поне. Натъкнах се на забулени в черно айилци и не ми срязаха гърлото — това и най-добрият късмет едва ли може да надскочи. Огън да ме гори, няма да е лошо да имам няколко айилци около мен, като вляза вътре.“ — Ако заложите на късмета ми, едва ли ще сбъркате.
— Не сме дошли тук за пленници, играчо — отвърна Руарк.
— Време е, Руарк. — Мат не можа да разбере кой от айилците го каза, но Руарк кимна.
— Да, Гаул. — Старият изгледа Мат, после Сандар. — И да не нададете бойния вик. — Обърна им гръб и след две крачки се сля с тъмнината.
Мат се сепна. Другите айилци също изчезнаха, оставяйки го сам с ловеца на крадци. „Освен ако не са оставили някой да ни наблюдава. Да ме изгори дано, мога ли изобщо да разбера?“
— Надявам се, че и мен няма да се опиташ да спреш — каза той на Сандар, докато наместваше отново вързопа с фойерверките на гърба си и вдигаше тоягата. — Смятам да вляза вътре, покрай теб или през теб, както избереш. — Пристъпи до комина да вдигне тенекиената кутия; телената дръжка се беше нагорещила още повече.
— Тези твои приятели — каза Сандар. — Да не са три жени?
Мат го изгледа намръщено, съжалявайки, че луната не свети по-силно, за да вили ясно лицето му. Гласът на човека му прозвуча странно.
— Какво знаеш за тях?
— Знам, че са вътре в Камъка. И знам също една малка вратичка при реката, през която ловец на крадци може да влезе вътре с пленник, за да го вкара в килия. Килиите, в които трябва да са те. Ако ми се довериш, комарджийо, мога да те вкарам вътре. Оттам всичко ще зависи от случайността. Може пък късметът ти отново да ни изкара живи навън.
— Винаги ми е вървяло — промълви бавно Мат. „Дали се чувствам толкова късметлия, че да му се доверя?“ Никак не му допадате идеята да се прави на пленник; струваше му се твърде прозрачна преструвка, за да може да мине. Но рискът не изглеждаше по-голям, отколкото да се катери повече от триста стъпки отвесно нагоре в тъмнината.
Той хвърли поглед към градската стена и зяпна. По нея пълзяха сенки — тъмни, тичащи силуети. Айилци, беше сигурен. Над сто души. Изчезнаха, но сега той успя да различи сенки, катерещи се нагоре по стръмната канара, най-труднодостъпната част на Тийрския камък. С катеренето дотук. Онзи преди малко можеше и да проникне, без да вдигне тревога, но над сто айилци щяха да са като екнещи камбани. Но пък можеха да послужат за отвличане на вниманието. Ако предизвикаха смут там горе, вътре в Камъка, тогава онези, които пазеха килиите на тъмницата, сигурно нямаше да обърнат много внимание на един ловец на крадци, довел крадец.