„Мога и аз да добавя малко към общата суматоха. Доста се потрудих за това.“
— Добре, хващачо на крадци. Само да не решиш в последния момент, че съм ти наистина пленник. Можем да поемем към твоята портичка веднага щом поразбъркам малко мравуняка. — Стори му се че Сандар се намръщи, но не смяташе да обяснява на човека повече, отколкото му се полага.
Сандар го последва по покривите, катерейки се леко като него на по-горните равнища. Последният покрив беше съвсем малко по-нисък от стената и се опираше плътно до нея, по-скоро да се издърпа човек нагоре, отколкото да се катери.
— Какво ще правиш? — прошепна Сандар.
— Изчакай ме тук.
С тенекиената кутия и тоягата в другата ръка Мат си пое дълбоко дъх и тръгна към Камъка. Постара се да не мисли колко високо е до паважа долу. „Светлина, проклетото му нещо е цели три стъпки широко! Бих могъл да премина по него слепешката, насън, проклетия пуста!“ Три стъпки ширина, в тъмното, и над петдесет стъпки надолу до паважа. Постара се да не мисли и за това, че Сандар може да не се окаже тук, когато се върне. Почти се беше отдал на тази тъпа представа, че се прави на крадец, хванат от този човек, но му изглеждаше твърде възможно да се върне и да не завари Сандар, или да го завари, довел още хора, за да го заловят наистина. „Не мисли за това. Просто си свърши нещата едно по едно… Поне най-сетне ще видя как изглежда.“
Както подозираше, в края на стената на Камъка имаше амбразура — дълбок клин, врязан в скалата, високо, тясно отверстие, колкото да може да се стреля през него. Ако Камъкът бъдеше нападнат, войниците вътре сигурно щяха да поискат да спрат всеки опит да се мине оттук. Но сега прорезът беше тъмен. По нищо не личеше, че някой наблюдава. За това също се беше постарал да не мисли.
Бързо остави тенекиената кутия в краката си, закрепи тоягата през стената към Камъка и свали вързопа от гърба си. Припряно го напъха в прореза, мъчейки се да го изтика по-навътре — искаше вътре да се вдигне колкото се може по-голяма шумотевица. Един от краищата на намасления плат се загърна и отвътре се показаха навързани един за друг фитили. След малко размисъл в стаята си той бе срязал по-дългите фитили, подравнявайки ги с късите, а парчетата бе навързал едно за друго. Струваше му се, че би трябвало да гръмнат наведнъж и че един такъв трясък и блясък ще е достатъчен, за да шашне в цитаделата всеки, който не е напълно глух.
Капакът на тенекиената кутия така се бе нагорещил, че му се наложи на два пъти да духне пръстите си, преди да го отвори — съжали, че не знае онзи номер на Алудра, дето щракваш клечицата и фенерът се запалва — и откри черния въглен, поставен върху пясък. Телената дръжка се измъкна, за да се превърне в щипци, и с малко духане въгленът наново се зачерви. Той го опря в навързаните фитили, изчака те да засъскат и да пламнат, вдигна тоягата и се затича по стената.
„Пълна лудост — помисли си Мат. — Хич не ме интересува колко ще гръмне. Можех да си скърша тъпия врат, докато го пра…!“
Ревът зад него бе по-оглушителен от всичко, което беше чувал; чудовищен пестник го шибна в гърба, изкарвайки всичкия му въздух още преди да е паднал по корем на върха на стената. За миг остана легнал, мъчейки се да задвижи отново дробовете си, мъчейки се да не помисля как наистина този път бе имал късмет, че не падна от стената. Ушите му закънтяха като всички камбани на Тар Валон.
Изправи се внимателно и се озърна назад към Камъка. През амбразурата бе провиснал облак дим. Зад пушека самата амбразура изглеждаше по-различно. По-широка някак. Не можа да проумее как, нито защо, но беше по-широка.
Помисли само за миг. В единия край на стената Сандар можеше да го чака, можеше да се кани да го вкара в Камъка уж като пленник — или можеше да води войници. В другия край на стената можеше да има някакъв начин да се влезе вътре, без Сандар да има възможност да го предаде. Затича се обратно в посоката, от която бе дошъл, без повече да го тревожи нито тъмнината, нито височината от двете страни.
Амбразурата наистина се оказа по-широка. Камъните сякаш просто бяха издухани и се бе отворила груба дупка, сякаш някой беше блъскал с ковашки чук часове наред. Дупка, достатъчно широка, за да се прозре човек през нея. „Как, в името на Светлината?“ Време за чудене нямаше.
Промъкна се през назъбения отвор, кашляйки от лютивия пушек, скочи на плочника и успя да пробяга поне дузина крачки преди да се появят Бранителите на Камъка — поне десетина души. Всички викаха объркано. Повечето бяха само по ризи и никой не беше с шлем и броня. Някои носеха фенери, други размахваха оголени мечове.