„Глупак! — извика собственият му глас. — Нали затова гръмна тия проклети неща! Заслепен от Светлината глупак!“
Време да се върне на стената нямаше. Развъртя тоягата и се хвърли срещу войниците преди на тях да им остане време за нещо повече, освен да го видят, навря се между тях и започна да удря глави, мечове, колене, какаото му попадне, разбирайки, че са твърде много, за да се справи с тях сам, разбирайки, че глупавото му мятане на зара бе струвало на Егвийн и другите проиграния шанс, който бе имал.
И изведнъж до него изникна Сандар и тънката му тояга засвистя по-бърза и от неговата. Стражите изпопадаха.
Сандар ги зяпна и поклати глава.
— Бранители на Камъка. Нападнах Бранители! Главата ще ми отрежат за това! Какво направи бе, комарджийо? Тези блясъци и тътен, дето разбиха камъка. Мълнии ли повика? — Гласът му се сниши до шепот. — Да не съм се заплел с мъж, който прелива?
— Фойерверки — отвърна късо Мат. Ушите му още пищяха, но все пак чу трополенето на други ботуши, тичащи по плочника. — Килиите, човече! Покажи ми пътя към килиите преди да са довтасали и други!
Сандар се сепна.
— Насам! — И се затича към един страничен коридор, надалече от приближаващите се ботуши. — Да побързаме! Ще ни убият, ако ни намерят! — Някъде отгоре тревожно заехтяха гонгове и друг тътен отекна сред Камъка.
„Ида“ — помисли си Мат, докато тичаше след ловеца на крадци. — „Ще ви измъкна или ще умра! Обещавам!“
Екът на тревожните гонгове разтърси Камъка, но Ранд не му обърна повече внимание, отколкото на изпреварилия го трясък, нещо като приглушен гръмотевичен тътен, който дойде някъде отдолу. Хълбокът го болеше; старата рана пареше, изпъната до скъсване от катеренето по стръмната страна на твърдината. И на болката не обърна никакво внимание. Кривата усмивка не слизаше от лицето му, усмивка на предвкусване за ужас, която не можеше да свали, дори и да искаше.
„Ще го свърша най-сетне. Тъй или иначе, ще се свърши. Ще свършат тези сънища. Мятането на стръв, примамките, ловът. Ще го свърша, веднъж завинаги!“
Смеейки се на себе си, той забърза из тъмните проходи на Тийрския камък.
Егвийн опипа лицето си и трепна. Устата й горчеше. И беше жадна. „Ранд? Какво? Защо отново сънувах Мат и виковете му, че идва? Какво става?“
Отвори очи и зяпна в сивите каменни стени. Опушена факла мяташе треперливи сенки. Изпищя, щом си спомни всичко.
— Не! Няма да се оставя повече да ме оковат! Няма да ме окаишат! Не!
Нинив и Елейн мигом се озоваха край нея, с отекли лица, твърде угрижени и наплашени, за да могат да й кажат утешителна дума. Но самото им присъствие укроти писъците й. Не беше сама. Беше пленничка, но не беше сама и не бе окаишена.
Опита се да седне и те й помогнаха. Трябваше да й помогнат — всеки мускул по тялото я болеше. Можа да си спомни всеки невидим удар по време на яростта, която почти я бе довела до полуда, щом разбра, че… „Няма повече да мисля за това. Трябва да мисля как да се измъкнем.“ Опря гръб на стената. Болките и се бореха с умората — съпротивата, когато бе отказала да се покори, бе изцедила всяка струйка от силата й, а подутините сякаш стичаха още повече.
Бяха сами в каменната килия. Подът беше гол и студен, и твърд. Вратата на грубите панти бе издраскана от безброй безсилни пръсти. По камъните личаха надписи, повечето нечетливи, от немощни ръце. „Светлината дано има милост над мен да умра“, гласеше един. Егвийн го заличи от ума си.
— Още ли сме заслонени? — изломоти тя. Дори от говоренето я болеше. Още преди Елейн да кимне осъзна, че не е нужно да пита. Подутата буза на златокосата девойка, разпенената й устна и тъмният кръг на едното й око говореха достатъчно красноречиво, пък и собствените й болки трябваше да я подсетят. Ако Нинив бе успяла да докосне Верния извор, и двете щяха да са Изцерени.
— Опитах се — рече отчаяно Нинив. — Опитах се, и пак, и пак. — Тя рязко дръпна плитката си, но гневът не можа да заглуши безнадеждния страх в гласа й. — Една от тях седи отвън. Амико, онова млеколико пале, ако не са се сменили, откак ни хвърлиха тук. Една сигурно е достатъчна да поддържа заслона, след като веднъж е сплетен. — Тя се изсмя горчиво. — При всичките болки, които понесоха — и нанесоха! — за да ни хванат, ще си помисли човек, че изобщо не ги интересуваме. Часове минаха, откак затръшнаха вратата, и никой не е дошъл да ни запита нещо или да ни погледне, или поне капчица вода да ни донесе. Може да са намислили да ни държат тук, докато умрем от жажда.