— Стръв. — Гласът на Елейн трепна, макар тя да се мъчеше да прикрие уплахата си. — Лиандрин каза, че сме стръв.
— Стръв за какво? — попита Нинив. — За кого стръв? Ако аз съм стръв, бих искала да се затъкна в гърлата им, докато не ги задавя!
— Ранд. — Егвийн млъкна и едва преглътна. Дори една-едничка капчица вода щеше да е добре дошла. — Сънувах Ранд и Каландор. Мисля, че той идва тук. — „Но защо ли сънувах и Мат? И Перин? Беше вълк, но съм сигурна, че беше той.“ — Не се плашете толкова — добави тя неубедително. — Все някак ще им се измъкнем. Щом успяхме да надвием Сеанчан, ще надвием и Лиандрин.
Нинив и Елейн се спогледаха.
— Лиандрин каза, че тук идват тринадесет мърдраала, Егвийн — каза Нинив.
Тя усети, че отново се е взряла в надписа на стената: „Светлината дано има милост над мен да умра.“ Сви юмруци и стисна челюсти, за да не изкрещи същите думи. „По-добре да умра. По-добре смъртта, отколкото да ме обърнат в Сянката, да ме принудят да служа на Тъмния!“
Осъзна, че е стиснала кесийката на колана си. Напипа двата пръстена вътре — малкото кръгче с Великата змия и по-голямото, на усукания каменен пръстен.
— Те не са взели тер-ангреала — възкликна Егвийн в почуда.
Измъкна го с треперещи пръсти от кесийката. Лежеше тежък върху дланта й, целият на жилки и цветни петънца, пръстен само с една страна.
— Не сме били достатъчно важни дори да ни претърсват — въздъхна Елейн. — Егвийн, ти сигурна ли си, че Ранд идва? По-скоро бих предпочела да се освободя сама, отколкото да чакам той да ме спаси, но ако някой може да надвие Лиандрин и другите с нея, това е той. Прероденият Дракон трябва да овладее Каландор. Той трябва да може да ги надвие.
— Не и ако го натикаме в килията при нас — промърмори Нинив. — Не и ако му заплетат някоя примка, невидима за него. Какво си зяпнала в този пръстен, Егвийн? Тел-айеран-риод сега няма да ни помогне. Освен ако не изсънуваш някакъв изход оттук.
— Може пък и да успея — отвърна тя замислено. — Та аз можах да прелея в Тел-айеран-риод. Техният заслон не може да ми попречи да го досегна там. Трябва ми единствено да заспя, не да преливам. А съм достатъчно изтощена, за да мога да заспя.
— Готова съм да приема всяка възможност, но и да можеш да преливаш насън, как това би ни помогнало тук?
— Не знам, Елейн. Все пак това, че съм заслонена тук, не значи, че съм заслонена и в Света на сънищата. Поне си струва да опитаме.
— Може би — каза загрижено Нинив. — Аз също бих приела всяка възможност, но ти видя Лиандрин и останалите, когато беше там последния път. И каза, че и те са те видели. Ако пак са там?
— Надявам се да са — отвърна мрачно Егвийн. — Надявам се да са там.
Стиснала тер-ангреала в шепата си, тя притвори клепачи. Усети как Елейн погали косата и, чу я да й шепне тихичко. Нинив започна да тананика онази люлчина песничка без думи от детството й и за първи път това изобщо не я ядоса. Тихите звуци и галенето я утешиха, позволиха й да се предаде на умората. И на съня.
Този път бе облечена в синя коприна. Нежен полъх погали здравото й гладко лице и размърда реещите се над цветята пеперуди. Жаждата й бе изчезнала, болките също. Пресегна се да обгърне сайдар и я изпълни Единствената сила. Дори триумфът, който изпита от това, че успя, й се стори нищожен пред напиращата през нея Сила.
С неохота се освободи от нея, притвори очи и изпълни празнотата в себе си със съвършеното подобие на Сърцето на камъка. Това бе единственото място в Камъка, което можеше да опише освен килията — как да различи една безлична каменна клетка от друга? Когато отвори очи, беше там. Но не бе сама.
Пред Каландор стоеше Джоя Байир. Силуетът й бе така безплътен, че пронизващият блясък на меча грееше през него. Кристалният меч вече не проблясваше с отразена светлина, а пулсираше, сякаш някаква светлина се бе разкрила вътре в него, светлина, която помръкваше и лумваше отново. Черната сестра се сепна изненадана и се извърна рязко към Егвийн.
— Как? Ти си заслонена! Сънят ти свърши!
Още преди първите думи да се отронят от устата й, Егвийн наново посегна към сайдар, заплете сложния поток на Духа, както го помнеше от ударите, които й бяха нанесли, и отряза Джоя Байир от Верния извор. Очите на Мраколюбката се разшириха, — жестоки очи, нелепо кацнали върху красиво дружелюбно лице — но Егвийн вече запридаше Въздух. Силуетът на другата жена се гънеше като мъгла, но връзките го задържаха. На Егвийн й се стори, че заплита и двата потока без никакво усилие. По челото на Джоя Байир изби пот.