— Ти имаш тер-ангреал! — Страхът по лицето беше видим, но гласът й се бореше да го прикрие. — Това трябва да е Тер-ангреал, който ни е убягнал и който няма нужда от преливане. Мислиш ли, че ще ти помогне с нещо, момиченце? Каквото и да направиш тук, то не може да повлияе на нещата в истинския свят. Тел-айеран-риод е сън! Събудя ли се, лично ще ти отнема тер-ангреала. Внимавай какво ще направиш, че да не ме ядосаш, когато вляза в килията ти.
Егвийн й се усмихна.
— А сигурна ли си, че ще се събудиш, Мраколюбке? Ако твоят тер-ангреал има нужда от преливане, защо тогава не се събуди веднага, щом те заслоних? Сигурно не можеш да се събудиш, докато съм те заслонила тук. — Усмивката й помръкна: усилието й да се усмихва на тази жена беше непоносимо. — Една жена веднъж ми показа белег, които е получила в Тел-айеран-риод, Мраколюбке. Това, което се случи тук, си остава истинско, когато се събудиш.
Сега вече потта наистина потече по гладкото, лишено от възраст лице на Черната сестра. Егвийн се зачуди дали си мисли, че всеки миг ще умре. Почти съжали, че не е достатъчно жестока, за да я убие. Повечето невидими удари, които бе понесла, бяха от тази жена, като блъскащи непрестанно юмруци, без никаква друга причина, освен че се бе опитвала да изпълзи настрана, без друга причина, освен че бе отказала да се предаде.
— Жена, която е способна да нанесе такива удари — каза тя, — би трябвало да не възразява срещу един по-лек. — Бързо заплете нов поток на Въздуха; очите на Джоя Байир се опулиха в неверие, когато първият удар я плесна по бедрата. Егвийн разбра как да нагласи плетката тъй, че да не се налага да я придържа. — Ще го запомниш това и ще го усещаш, когато се събудиш. Когато аз ти позволя да се събудиш. Запомни и това. Ако наново се опиташ да ме удариш, ще се върна и ще те оставя тук до края на дните ти! — Очите на Черната сестра се взряха в нея с омраза, но и със страх. От тях закапаха сълзи.
За миг Егвийн изпита срам. Не заради това, което причиняваше на Джоя — тя си заслужаваше всеки удар, ако не заради побоя, който й бе нанесла, то поне заради смъртите в Кулата — не за това, не, а защото бе загубила време за собствената си мъст, докато Нинив и Елейн седяха в килията и се надяваха, въпреки всяка надежда, че може би тя ще успее да ги спаси.
Отскубна се и нареди потоците на сплита си преди да усети, че го е направила, и се спря да огледа стореното. Три отделни впридъка и не само бе успяла без усилие да ги задържи и трите, но сега бе направила нещо така, че да се задържат сами. Помисли си освен това, че ще може и да го запомни. Можеше да се окаже полезно.
След миг охлаби един от сплитовете и Мраколюбката изхлипа, колкото от облекчение, толкова и от болка.
— Не съм като вас — каза Егвийн. — За втори път върша такова нещо и не ми харесва. По-добре да се науча да режа гърла. — По лицето на Черната сестра си пролича, че очаква Егвийн да започне да се учи с нея.
Егвийн изсумтя отвратена и я остави, заклещена и заслонена, и се забърза сред гората от лъскави колони от червен мрамор. Трябваше, все някъде трябваше да има вход надолу към килиите.
Каменният проход потъна в безмълвие, след като последният смъртен писък бе прекъснат от челюстите на Младия бик, захапали гърлото на двуногия, за да го скършат. Кръвта загорча на езика му.
Знаеше, че това е Сърцето на камъка, макар да не можеше да определи откъде го знае. Двуногите, лежащи наоколо, единият от които изрита за последно, когато зъбите на Скокливец се забиха в гърлото му, воняха на страх, докато се биеха. Миришеха на смут. Не мислеше, че те знаят къде са попаднали — определено не бяха от вълчия сън — но бяха поставени да го пазят от онази висока порта отпред, с железния катинар. Нея поне да пазят. Изглеждаха слисани, когато видяха вълците. Стори му се, че са слисани и от това, че самите те са тук.
Изтри уста и се взря в ръката си в мигновено объркване. Отново беше човек. Беше Перин. Върнал се в тялото си, с ковашкия елек, с тежкия чук на хълбока си.
„Трябва да бързаме, Млади бико. Наблизо има нещо зло.“