Перин измъкна чука от колана си и закрачи към портата.
— Файле трябва да е тук. — Рязък удар разби катинара. Той изрита портата и тя се отвори.
Стаята беше празна, само по средата имаше един дълъг каменен блок. Файле лежеше върху блока като заспала, черната й коса бе пръсната като ветрило, а тялото й бе увито с вериги, така нагъсто, че му трябваше време, докато осъзнае, че е гола. Всяка от веригите бе вкована в камъка с дебела скоба.
Почти не усети как прекоси стаята. Ръката му докосна лицето й и с един пръст проследи изпъкналите й скули.
Тя отвори очи и му се усмихна.
— Все сънувах, че идеш, ковачо.
— Сега ще те освободя, Файле. — Той вдигна чука и премаза една от скобите, сякаш беше от дърво.
— Сигурна бях, Перин.
Щом името му се стопи от езика й, тя също се стопи. Веригите издрънчаха върху камъка.
— Не! — изрева вълчият брат. — Аз я намерих!
„Сънят не е като плътския свят, Млади бико. Тук един и същи лов свършва различно.“
Не се извърна да погледне Скокливец. Знаеше, че зъбите му са оголени от ярост. Отново надигна чука и удари с всичка сила веригите, които бяха държали Файле. Каменният блок изпука под удара му: самият Камък прокънтя като ударена камбана.
— Тогава пак ще тръгна на лов — изръмжа той.
И с чука в ръката излезе с широки крачки от стаята. Скокливец вървеше до него. Камъкът беше място на хора. А хората, знаеше той, бяха по-жестоки ловци дори и от вълците.
Някъде горе оглушително закънтяха вдигащи тревога гонгове, но звънът им не можеше да заглуши съвсем дрънченето на метал в метал и виковете на биещите се мъже по-наблизо. Айилците и Бранителите, предположи Мат. Високи златни стойки с по четири светилника се точеха по коридора, копринени пана с бойни сцени висяха по гладките каменни стени. Имаше дори копринени килими по пода, тъмночервено върху тъмносиньо, изтъкани в сложни тайренски плетеници. Но този път Мат беше твърде зает, за да определи цената на всяка вещ.
„Този проклетник е доста добър — помисли си той, едва успял да отбие поредния удар на меча и да парира с тоягата си следващия. — Чудно дали не е някой от техните проклети Върховни лордове?“ Опита да нанесе силен удар в едното коляно, но противникът му отскочи и правият му меч се вдигна в защита.
Синеокият мъж, разбира се, бе облечен в сюртук с бухнали ръкави, жълт на цвят и със златни ширити, но беше незакопчан, разгащен и бос. Късо подрязаната му тъмна коса беше разрешена, като на човек, припряно скочил от леглото посред сън, но се биеше съвсем като буден. Преди пет минути беше излетял през една от високите резбовани врати с меч в ръце и Мат бе много благодарен, че проклетникът се бе появил пред тях, а не зад гърбовете им. Не беше първият мъж, облечен така, пред когото Мат се изправяше, но със сигурност беше най-добрият.
— Можеш ли да минеш край мен, хващачо на крадци? — извика Мат, без да отмества поглед от мъжа, който го чакаше с вдигнат за удар меч. Сандар бе настоявал раздразнено да го нарича „ловец“, а не „хващач“ на крадци, макар Мат да не виждаше особена разлика.
— Не мога — извика Сандар зад него. — Ако се отместиш да ме пуснеш, няма да имаш място да размахаш това весло, което наричаш тояга.
— Добре де, измисли нещо, тайренецо. Този дрипльо ми лази по нервите.
Мъжът в дрехата със златни ширити изсумтя презрително.
— Ще бъдеш удостоен с честта да умреш от меча на Върховния лорд Дарлин, селянино, и то ако аз те удостоя с това. — Едва сега бе благоволил да проговори. — Но смятам и двама ви да обеся за петите и да гледам как ви смъкват кожата…
— Не мисля, че ще ми хареса — отвърна Мат.
Лицето на Върховния лорд почервеня от възмущение, че са го прекъснали, но Мат не му остави време за гневна забележка, а скочи напред. Озъбен, Дарлин едва успя да избегне удара. На косъм. Мат разбираше, че не може да издържи дълго така и че всичко отново ще се върне на удари и контраудари. Ако имаше късмет. Но този път нямаше намерение да разчита повече на късмета си. Веднага щом Върховния лорд се възползва от моментната пауза, за да заеме защитна поза, Мат смени атаката с въртеливо движение по средата. Краят на тоягата, който Дарлин очакваше да се стовари върху главата му, се сниши и изби краката му от пода, а другият край вече наистина се стовари върху главата му и той падна. Чу се рязък пукот и очите му се извъртяха така, че се видя бялото им.
Задъхан, Мат се отпусна на тоягата си над изпадналия в несвяст Върховен лорд. „Огън да ме изгори, ако ми се наложи да се бия с още един-двама като този, направо ще рухна от умора! В сказанията изобщо не се казва, че да станеш герой изисква толкова труд! Нинив винаги намираше начин да ме накара да се трудя.“