Сандар се приближи до него и изгледа смръщено рухналия Върховен лорд.
— Че той не изглежда толкова върховен, паднал така — възкликна тайренецът. — Даже не изглежда да е по-върховен от мен.
Мат се сепна, защото напред по коридора притича някакъв мъж и се скри в пресечния проход. „Да ме изгори дано, ако не знаех, че е пълна лудост, щях да се закълна, че това е Ранд!“
— Сандар, намери тази… — започна той и метна тоягата си на рамо — и изведнъж млъкна, защото дългата тояга се стовари върху нещо. Чу се дрънчене.
Завъртя се рязко и се озова срещу друг полуоблечен Върховен лорд — но този път коленичил и стиснал главата си с две ръце. Мечът му бе на пода. Мат бързо го мушна в корема с края на тоягата, за да го накара да си свали ръцете, а после отново го цапардоса по главата и той се свлече в безсъзнание върху меча си.
— Късмет, Сандар — промърмори той. — Проклетият късмет не можеш го надви. А сега, защо най-после не намериш тази проклета тайна пътечка, по която скапаните ви Върховни лордове слизат в килиите? — Сандар беше настоял, че имало някакво стълбище и че по него можели да избегнат търчането през почти целия Камък.
— Ти се радвай, че наистина имаш такъв късмет — каза смутено Сандар, — иначе този щеше да убие и двама ни преди да сме го видели. Сигурен съм, че вратата трябва да е тук някъде. Идваш ли? Или смяташ да почакаш до се появи още някой Върховен лорд?
— Води — Мат обърна гръб на изпадналия в безсъзнание Върховен лорд. — Не съм никакъв проклет герой.
Затича се да догони хващача на крадци, който заничаше към вратите, край които минаваха, и не преставаше да мърмори, че бил сигурен, че пустата врата била някъде тук.
Глава 55
Написано в пророчество
Ранд бавно се провираше между огромните лъскави колони от червен мрамор, които помнеше от сънищата си. Тишина изпълваше сенките. И все пак нещо го зовеше. И нещо проблясваше пред него — мигновена светлина, мятаща сянка, сякаш бе някакъв маяк. Той стигна до огромния купол и видя онова, което търсеше, Каландор, висящ с дръжката надолу посред въздуха, очакващ десницата на Преродения Дракон и ничия друга. Завърташе се и отразяваше малкото околна светлина, а от време на време грейваше, сякаш озарен от своя собствена. Зовеше го. Чакаше го.
„Ако аз съм Прероденият Дракон. Ако не съм просто някой побъркан обикновен смъртен, прокълнат с дарбата да прелива, парцалена кукла, танцуваща под пръстите на Моарейн и Бялата кула.“
— Вземи го, Луз Терин. Вземи го, Родоубиецо.
Той се обърна. Високият мъж с късо подстригана бяла коса, който излезе от сенките сред колоните, му беше познат. Ранд нямаше представа кой е този странен мъж в червен копринен сюртук с черни ширити по бухналите ръкави и черни панталони, затъкнати в изкусно извезаните със сребро чизми. Не го познаваше, но го беше виждал в сънищата си.
— Ти ги постави в клетка — рече той — Егвийн, Нинив и Елейн. В сънищата ми. Все ги вкарваше в клетка и ги изтезаваше.
Мъжът махна пренебрежително с ръка.
— Те не значат почти нищо. Може би някой ден, когато се обучат, но не и сега. Признавам изненадата си, че се погрижи достатъчно за тях, за да бъдат от полза. Но ти винаги си бил глупак, винаги си бил готов да следваш сърцето си вместо властта. Твърде рано дойде, Луз Терин. Сега трябва да направиш онова, за което не си готов, иначе ще умреш. Ще умреш, съзнавайки, че си оставил тези жени, за които толкова те е грижа, в ръцете ми. — Сякаш очакваше нещо напрегнат. — Смятам още да ги използвам, Родоубиецо. Те ще ми служат, ще служат на властта ми. А това ще ги нарани много повече от всичко, което трябваше да изтърпят.
Зад Ранд Каландор проблесна, като пулсираш в гърба му зной.
— Кой си ти?
— Не ме помниш, нали? — Белокосият мъж внезапно се разсмя. — И аз не те помня в този вид. Селски момък с флейта на гърба. Да не би Ишамаел да ми е казал истината? Той винаги лъже, стига това да му даде един пръст или миг предимство. Нищо ли не помниш, Луз Терин?
— Име! — настоя Ранд. — Името ти какво е?
— Викай ми Бе-лаал. — Ранд не реагира на името и Отстъпникът го изгледа навъсено. — Вземи го! — ревна Бе-лаал и посочи меча зад Ранд. — Някога яздехме в бран рамо до рамо и заради това ти давам възможност. Гола, сляпа възможност, но възможност да се спасиш, възможност да спасиш онези трите, които смятам да превърна в свои паленца. Вземи меча, селянино. Може пък той да е достатъчен, за да ти помогне да ме надживееш.