Выбрать главу

Изведнъж той се спъна в един мъртвец, залитна и падна по гръб на каменния под върху калъфа с флейтата.

Бе-лаал надигна меча си от черен пламък и изрева:

— Вземи го! Вземи Каландор и се защити! Вземи го или ей сега ще те убия! Ако не го вземеш, ще те посека!

— Не!

Дори Бе-лаал се сепна от заповедническия женски глас и се обърна. Моарейн тичаше към тях през вихрещата се битка, приковала очи в него, без да обръща внимание на смъртните писъци около себе си.

— Мислех, че си се махнала от пътя ми, жено. Нищо. Една малка досада. Конска муха. Хапливче. Ще те навра в клетката при другите и ще те науча да служиш на Сянката с жалките си силици. — Отстъпникът се изсмя и вдигна лявата си ръка.

Моарейн нито се спря, нито се забави, а на свой ред вдигна двете си ръце. На лицето на Отстъпника се изписа изумление и той изкрещя:

— Не!

Пръчка от бял пламък, по-нажежена и от слънцето, се изстреля от ръцете на Айез Седай, ослепителна пръчка, заличила всички сенки. Бе-лаал се превърна в разпадащ се силует от нажежени частици, точици от светлина, изтанцували краткия си танц за едно тупване на сърцето, искри, светнали и изтлели преди викът му да заглъхне.

Тишина захлупи залата, щом пръчката светлина угасна — безмълвие, нарушавано само от стоновете на ранените. Битката беше замряла, забулените мъже и мъжете в ризници стояха на място като поразени.

— Той беше прав в едно — промълви Моарейн така хладно и спокойно, сякаш стоеше сред тучна ливада. — Трябва да вземеш Каландор. Той искаше да те съсече заради него, но Каландор ти е рождено право. Много по-добре щеше да е да си научил повече преди десницата ти да стисне тази дръжка, но вече си стигнал дотук и повече време за учене няма. Вземи го, Ранд.

Черни мълнии заплющяха около нея като камшици и тя изпищя. Мълниите я вдигнаха, запокитиха я да се плъзне по гладкия под и я блъснаха в една от колоните.

Ранд зяпна натам, откъдето се бяха изсипали мълниите. Горе, почти до върха на колоните, се беше сплъстила по-тъмна сянка, чернилка, пред която всички други сенки изглеждаха като светлик посред бял ден, и от нея към него се взряха две очи от пламък.

Сянката се спусна бавно и се въплъти в тялото на Баал-замон, облечен в мъртвешки черно, като черното на мърдраал. Но и това не бе толкова тъмно, колкото сянката, прилепена в него. Той увисна във въздуха на два разтега над пода и се взря със свирепа ярост в очите на Ранд.

— На два пъти в този ти живот ти предложих възможността да ми служиш жив. — Пламъци заскачаха от устата му, докато говореше, и всяка дума ревеше като отворена пещ. — На два пъти ми отказа и ме нарани. Сега ще служиш на Властелина на гроба в смъртта си. Умри, Луз Терин Родоубиецо! Умри, Ранд ал-Тор! Време ти е да умреш! Душата ти ще изтръгна!

Баал-замон протегна ръка към него, а Ранд се изправи и отчаяно се хвърли към Каландор, все още проблясващ и сияещ във въздуха. Не знаеше дали ще го достигне, нито дали ще може да го докосне, но беше сигурен, че друг избор вече няма.

Ударът на Баал-замон го порази в скока му, бръкна вътре в него, заразкъсва и замачка, отпра нещо, помъчи се да откъсне част от него. Ранд изкрещя. Стори му се, че го обръщат отвътре навън. Болката в хълбока му, раната, която бе получил във Фалме, беше почти благословена — нещо, за което да се хване, някакво напомняне за живот. Шепата му се затвори конвулсивно. На дръжката на Каландор.

Единствената сила протече през него — порой по-мощен, отколкото можеше да си представи, поток от сайдин, през него и в меча. Кристалното острие блесна по-ярко и от пламъка на Моарейн. Невъзможно бе да го погледне човек, невъзможно бе вече да се види, че е меч. Остана само светлина, лумнала от пестника му. Той се забори с потока, с безпощадния порой, заплашващ да го отнесе, да отнесе всичко, което бе той самият, и да го отпрати в острието на меча. Увисна така за едно изтуптяване на сърцето, продължило сякаш вечност, разлюлян, закрепен на ръба, като пясък, готов да бъде пометен от мигновен прилив. После безкрайно мудно равновесието му укрепна. Все още беше като да е стъпил с боси нозе върху острие на бръснач над шеметна височина, но нещо все пак му подсказа, че това е най-доброто, което може да очаква. За да прелее през себе си толкова Сила бе нужно да затанцува върху режещия бръснач така, както беше танцувал преди малко с меча.

Той се обърна срещу Баал-замон. Разкъсването вътре в него беше секнало още щом ръката му докосна Каландор. Само миг беше изтекъл, но сякаш бе продължил цяла вечност.