— Душата ми няма да вземеш — изрева той. — Този път смятам да приключа веднъж и завинаги! Смятам да свърша, още сега!
Баал-замон се стопи. Човек и сянка изчезнаха.
За миг Ранд зяпна и се навъси. Беше усетил някакво… прегъване, когато Баал-замон изчезна. Усукване, сякаш Баал-замон беше… извил… това, което е. Без да обръща внимание на зяпналите в него мъже, забравил за присвитата до колоната Моарейн, Ранд се пресегна напред, през Каландор, и усука реалността, за да отвори път към нещо друго. Не знаеше към какво, знаеше само, че Баал-замон е изчезнал там.
— Аз гоня сега — рече той и пристъпи.
Камъкът под нозете на Егвийн се разтърси. И закънтя. Тя се удържа да не падне и се вслуша. Друг звук не последва, нито трус. Каквото и да се бе случило, бе свършило. Тя се забърза. На пътя й се изпречи врата от железни пръти, с катинар, голям колкото главата й. Още преди да е стигнала до него, преля Земя и когато блъсна решетките, катинарът се счупи.
Тя бързо мина през помещението зад вратата, мъчейки се да не поглежда нещата, висящи по стените. Най-невинни бяха камшиците и железните щипци. Потрепера леко, отвори друга, по-малка желязна врата и навлезе в коридор, ограден от груби дървени врати, с пушливи факли, пламтящи на равни промеждутъци. „Но коя килия?“
Дървените врати се отваряха лесно. Някои бяха отключени, а катинарите на другите не устояваха повече от големия катинар, с който се беше справила преди малко. Но всяка килия се оказваше празна. „Разбира се. Никой не би сънувал себе си в такава килия. Всеки затворник, който успее да достигне Тел-айеран-риод, би сънувал много по-приятно място.“
За миг изпита нещо близко до отчаяние. Искаше и се да си повярва, че ако намери килията, това ще промени нещата. Но дори намирането й можеше да се окаже невъзможно. Този коридор сякаш се точеше безкрай, а го пресичаха много други.
Изведнъж забеляза нещо да потрепва съвсем близо пред нея. Силует, дори по-безплътен от онзи на Джоя Байир. Но беше женски. Сигурна беше в това. Жена, приседнала на пейка до една от вратите на килиите. Силуетът отново смътно потрепна и се стопи. Не можеше с нищо да сбърка тази нежна шия и бялото, така невинно на вид личице с дълги клепки, потрепващи на ръба на съня. Амико Нагоин се унасяше в сън и сънуваше задълженията си на тъмничарка. И явно си играеше сънливо с един от откраднатите тер-ангреали. Егвийн можеше да го разбере — на нея самата й беше струвало голямо усилие да спре да използва дадения й от Верин пръстен дори за няколко дни.
Знаеше, че е възможно една жена да бъде откъсната от Верния извор дори вече да е обгърнала сайдар, но срязването на един вече готов сплит сигурно щеше да е по-трудно от засланянето на потока преди да е започнал. Тя подреди вътъците на тъканта, приготви ги, този път стегна нишките на Духа още по-здраво, по-дебели и по-тежки, в по-плътна тъкан, с ръб, остър като добре наточен нож.
Колебливият силует на Мраколюбката изникна отново и Егвийн и я натисна с него с всичка сила. Плъзна се и се намести.
Амико Нагоин изпищя. Гласът й бе тънък, едва доловим и колеблив като самата нея — в сравнение с Джоя Байир тя приличаше на бледа сянка. Но връзките, заплетени от Въздуха, я задържаха и този път тя не изчезна. Ужас изкриви милото й личице и тя заломоти нещо, но виковете й бяха твърде тихи, за да може Егвийн да ги разбере.
Заметнала и овързала примката около Черната сестра, Егвийн насочи вниманието си към вратата на килията. Нетърпеливо пусна струята на Земя към желязната ключалка. Тя се разпадна на черен прах и се превърна в облаче мъгла още преди да е докоснала пода. Егвийн отвори вратата и не се изненада, когато видя, че килията е празна. Само факлата припукваше на стената.
„Но Амико е вързана и вратата е отворена.“
Замисли се за миг какво да направи. После пристъпи да излезе от съня…
… и се събуди с всичките подутини, болката и жаждата, опряла гръб в студения камък на стената, зяпнала в плътно затворената врата на килията. „Разбира се. Това, което се случва там на живите същества, е истинско, щом се събудят. Но това, което съм причинила на камък, желязо или дърво, няма никакво въздействие върху будния свят.“
Нинив и Елейн все още стояха коленичили до нея.
— Онази, която е отвън — каза Нинив, — изпищя преди няколко мига, но нищо друго не се случи. Намери ли някакъв изход?
— Би трябвало да можем да излезем — отвърна Егвийн. — Помогнете ми да се изправя и ще счупя ключалката. Амико не може да ни попречи. Писъкът беше неин.