Елейн поклати глава.
— Опитвам се да прегърна сайдар още откакто заспа. Сега е малко по-различно, но все още съм отрязана.
Егвийн оформи празнотата в себе си и се превърна в розова пъпка, отваряща се за сайдар. Невидимата стена си беше там. Сега блещукаше. На моменти почти й се струваше, че усеща как Верният извор я изпълва със Силата. Почти. Щитът-заслон потрепваше, имаше го и го нямаше, твърде бързо, за да го засече. Все едно че си беше здрав.
Тя погледна приятелките си.
— Аз я вързах. Заслоних я. Та тя е живо същество, не е безчувствено желязо. Тя все още трябва да е заслонена.
— Нещо е станало с щита — каза Елейн, — но Амико все още успява да го задържи.
Егвийн отпусна глава на стената.
— Ще трябва пак да опитам.
— Имаш ли сили? — попита Елейн. — Да ти кажа честно, сега ми се струваш по-изтощена отпреди. Този опит е изсмукал много сили от теб, Егвийн.
— Там съм достатъчно силна. — Наистина се чувстваше по-уморена, по-безсилна, но според нея това беше единствената им възможност. Каза им го и лицата им й подсказаха, че са съгласни, макар на думи да се възпротивиха.
— Ще можеш ли да заспиш отново? — попита Нинив.
— Попей ми — усмихна се Егвийн. — Както когато бях малко момиче. Моля те. — Стисна ръката на Нинив, стисна и каменния пръстен, притвори очи и се опита да подири съня в безсловесното тананикане на люлчината песен.
Широката врата от железни решетки зееше отворена, а помещението зад нея изглеждаше празно, но Мат пристъпи предпазливо. Сандар се бавеше в коридора и се оглеждаше в двете посоки, убеден, че всеки момент ще се появи я някой Върховен лорд, я стотина Бранители.
Наистина нямаше хора — и ако се съдеше по недоядените блюда върху дългата маса, всички бяха напуснали набързо, несъмнено заради битката горе — а пък ако се съдеше по нещата, които висяха по стените, Мат хич и не държеше да се срещне с някой от тях. Камшици с различна форма и дължина, щипци, клещи, клинове и разни други железа. Неща, които приличаха на метални ботуши и ръкавици, и на шлемове, с големи скоби по тях, предназначени като че ли да ги затегнат. Неща, чието предназначение не му се щеше и да предположи. Ако се бе натъкнал на мъжете, които използваха тези неща, със сигурност щеше да се погрижи те да се помъчат, преди да умрат.
— Сандар! — изсъска той. — Цяла нощ ли смяташ да висиш там? — И без да изчака отговор, се забърза по вътрешния коридор.
От двете страни на коридора имаше груби дървени врати, а по стените горяха пушливи факли. Няма и на двадесет крачки пред него някаква жена седеше на пейка до една от вратите. Изглеждаше странно вдървена. При звука на скърцащите му по каменния под ботуши тя бавно извърна глава към него. Красива млада жена. Той се зачуди защо ли си мърда само главата и защо ли изглежда полузаспала.
Дали не беше пленничка? „Навън в коридора? Но никой с личице като нейното не би могъл да бъде от хората, които използват онези неща по стените.“ Тя наистина изглеждаше като заспала, очите й бяха леко притворели. И страданието, изписано на милото й личице, определено я правеше една от изтезаваните тук, а не от мъчителите.
— Спри! — извика Сандар зад него. — Това е Айез Седай! Една от онези, които отвлякоха жените, които търсиш!
Мат замръзна и зяпна към жената. Помнеше как Моарейн мята разни огнени топки. Зачуди се дали ще може да отклони някоя огнена топка с тоягата си. Зачуди се дали късметът му би стигнал дотам, че да надвие една Айез Седай.
— Помогнете ми — простена плахо жената. Очите й продължаваха да изглеждат почти заспали, но молбата в гласа й беше съвсем като на будна. — Помогнете ми. Моля ви!
Мат примигна. Тя все още не бе помръднала и един мускул под шията си. Той внимателно се приближи, махайки на Сандар да престане с ръмженето си, че била Айез Седай. Тя изви глава, за да го проследи. Нищо повече.
На колана й висеше голям железен ключ. За миг той се поколеба. Айез Седай, бе казал Сандар.
„Ама защо така не помръдва?“ Мат се наведе и свали ключа от колана и така предпазливо, сякаш измъкваше къс месо от вълчи челюсти. Тя извъртя очи към вратата до себе си и изсъска като котка, сгащена от озъбен пес.
Мат така и не разбра защо го направи, но след като не се опита да му попречи да отвори вратата, изобщо не го интересуваше защо седи като натъпкано със слама плашило. От друга страна, се зачуди дали зад вратата има нещо, което чак толкова да я плаши. „Ако е била една от онези, които са пленили Егвийн и другите, изглежда смислено да е седнала тук да ги пази.“ От очите на жената потекоха сълзи. „Само дето е толкоз изплашена, сякаш вътре се крие някои Получовек.“ Но имаше само един начин да го разбере. Той опря тоягата на стената, пъхна ключа в катинара, превъртя го и отвори вратата, готов да побегне, ако се наложи.