— И докато не разбереш — допълни Нинив с още по-плътен, — съветвам те да си затваряш устата.
Елейн се задоволи да го изгледа гневно, което му напомни как майка му излиза на двора да отреже шибалка.
Неизвестно защо той се усети, че им отвръща с хитра усмивка, която толкова често беше предизвиквала майка му да отреже въпросната шибалка. „Да му се не види макар, огън да ме гори, щом това могат да направят, не виждам как някой би могъл да ги заключи в тази проклета килия!“
— Това, което разбирам, е, че ви измъкнах от нещо, от което сами не сте могли да се измъкнете, а цялата ви благодарност е колкото на някой проклетник от Таренов сал, който го боли зъб при това!
— Прав си — отвърна Нинив и ботушите му изведнъж се удариха в пода толкова силно, че зъбите му изтракаха. Но вече можеше да се движи. — Колкото и да ме е яд да го призная, Мат, ти си прав.
Изкуши се да й отвърне нещо заядливо, но пък в гласа й почти се долавяше извинение.
— Трябва да се измъкваме! Сандар смята, че в суматохата ще можем да ви изведем през една малка порта до реката.
— Засега не мога да изляза, Мат — отвърна Нинив.
— Смятам да намеря Лиандрин. Жива ще я одера! — заяви Елейн и сякаш наистина се канеше да го направи.
— А пък аз искам — допълни Егвийн — така да напердаша Джоя Байир, че да заврещи, но ще се задоволя и с някоя друга.
— А бе вие глухи ли сте? — изрева той. — Горе битка се води! Дойдох тук да ви спася и ще ви спася!
Егвийн го потупа по бузата и тръгна по коридора. Елейн я последва. Нинив само изсумтя и тръгна и тя. Той зяпна след тях.
— Няма ли да кажеш и ти нещо? — изръмжа Мат на хващача на крадци.
— Видях с очите си до какво те докараха приказките — отвърна чистосърдечно Сандар. — Да не съм глупак.
— Добре, аз пък няма да остана насред битката! — извика Мат след жените. — Махам се оттук, чухте ли? — Те дори не се обърнаха да го погледнат. „Сигурно ще ги убият тук!“ Той се озъби, метна тоягата си на рамо и закрачи след тях. — Ти тук ли ще стоиш? — обърна се Мат към хващача на крадци. — Не съм стигнал чак дотук, за да ги оставя точно сега да загинат.
Сандар го застигна в стаята с камшиците. Трите жени вече ги нямаше, но Мат имаше чувството, че няма да му е трудно да ги намери. „Само се огледай за проклети мъже, увиснали във въздуха! Проклети жени!“ Забърза се и след малко вече тичаше.
Перин крачеше мрачно през Камъка, търсейки някакъв знак от Файле. Вече я беше освобождавал още два пъти, веднъж като разби една желязна клетка, досущ като онази, в която бяха набутали айилеца в Ремен, и веднъж като счупи стоманен сандък с врязан в едната му страна сокол. И двата пъти тя се бе разтопила във въздуха след като изрече името му. Скокливец подтичваше до него и душеше въздуха. Колкото и остро да беше обонянието на Перин, вълчето беше по-остро — тъкмо Скокливец бе открил сандъка.
Перин се зачуди дали изобщо ще успее наистина да я освободи. От дълго време вече му се струваше, че няма никакви следи. Коридорите на Камъка зееха празни. Светилниците си горяха, по стените висяха гоблени и оръжия, но нищо не се движеше. „Освен Ранд, както ми се стори.“ Мерна го само за миг — мъж, който притича, сякаш гони някого. „Не може да е той. Не може, но си мисля, че беше той.“
Скокливец изведнъж затича към една висока двукрила врата, обкована с бронз. Перин хукна след него, препъна се и падна на колене. Обля го внезапна слабост, сякаш всичките му мускули се бяха размекнали. Едва успя да се изправи. Скокливец се беше извърнал и го гледаше.
„Твърде силно си тук, Млади бико. Плътта отслабва. А ти сякаш не държиш на нея. Скоро плът и сън ще умрат наедно.“
— Намери я — каза Перин. — Само това искам. Намери Файле.
Жълти очи се взряха в жълти очи. Вълкът се извърна и се затича към вратите. „Тук.“
Перин спря пред двойната врата и натисна. Вратата не помръдна. Изглежда, нямаше как да се отвори, нямаше брава, нямаше дръжка — нищо, за което да се хване. И беше изпъстрена с мънички фигурки, изковани от метал, толкова малки, че очите му едва ги виждаха. Соколи. Хиляди мънички соколи.
„Тук трябва да е! Едва ли ще издържа още дълго.“ Той замахна с чука и удари по бронза. Вратата изкънтя като огромен гонг. Отново удари и вратата се пропука. Трети удар и бронзът се пръсна на хиляди парченца като стъкло.
Вътре, на стотина крачки от разбитата врата, в кръг от светлина стоеше един сокол, завързан с тънък синджир за клонка за кацане. Тъмнина изпълваше всичко друго в огромното помещение. Тъмнина и смътно пърхане, като от стотици криле.