Той прекрачи прага и изведнъж от мрака се спусна нещо. Сокол. Нокти одраскаха лицето му. Той заслони очите си — нокти се впиха в ръката му над лакътя — и с олюляване продължи напред. Отново и отново налитаха птиците — спускащи се стръвно соколи, — блъскаха го, кълвяха го, разкъсваха го, но той продължи. Препъваше се и залиташе. Кръв рукна по ръцете и раменете му, а ръката му засланяше очите, впити в сокола, прикован на клонката. Чукът му се беше изгубил; не знаеше къде, но знаеше, че ако се върне да го потърси, ще загине преди да го е намерил.
Когато стигна до целта си, режещите нокти го повалиха на колене. Той се взря под ръката си към соколицата и тя също се взря в него с тъмни, немигащи очи. Синджирът, сковаващ крака й, беше заключен с малък катинар с формата на таралежче. Перин сграбчи брънките с две ръце, без да го е грижа за другите соколи, които вече се превръщаха във вихрушка от безжалостни нокти, впиващи се в него, и със сетни сили скъса синджира. Болката и соколите докараха мрака.
Отвори очи от остра болка. Лицето, ръцете и раменете му бяха прорязани сякаш от хиляди ножове. Но това нямаше значение. Файле бе коленичила над него, тъмните й очи бяха изпълнени с мъка, и триеше лицето му с кърпа, вече подгизнала от кръвта му.
— Бедничкият ми Перин — промълви тя тихо. — Мой миличък, бедничък ми ковачо. Толкова зле си пострадал.
С усилие, което му причини още повече болка, той извърна глава. Бяха в частната гостна на „Звездата“, а до единия крак на масата лежеше издялан от дърво таралеж, разчупен на две.
— Файле — прошепна той. — Соколице моя.
Ранд все още се намираше в Сърцето на камъка, но сега всичко беше различно. Вече нямаше биещи се мъже, нито мъртъвци. Нямаше никого. Само той. Внезапно през Камъка прокънтя екът на огромен гонг, и пак, и самите камъни под него отекнаха. За трети път кънтежът прогърмя и рязко прекъсна, сякаш гонгът се беше разбил. И всичко замлъкна.
„Къде бие този гонг? — зачуди се той. — Но по-важното, къде е Баал-замон?“
Сякаш за да му отговори, иззад колоните, право към гърдите му изсвистя една ярка стрела, като онази, която беше излетяла от ръцете на Моарейн. Той инстинктивно вдигна меча и пак по-скоро инстинктът, отколкото нещо друго принуди волните потоци на сайдин да се насочат в Каландор. Мечът лумна по-ярко и от понеслата се към него пръчка светлина.
Стрелата от чиста светлина се удари в Каландор… и се раздвои, разцепи се в острието му и изсвистя от двете му страни. Ранд усети как опърля дрехата му, надуши обгорената вълна. Двете струи замръзнал пламък, двете нишки втечнена светлина профучаха покрай него и се забиха в мраморните колони. Там, където удариха, камъкът изчезна и изгарящите пръчки задълбаха през други колони, пронизвайки ги също така мигновено. Сърцето на камъка затътна — колоните започнаха да падат и да се разбиват сред облаци от прах, сред дъжд от мраморни късчета. Всичко на пътя на тази светлина… просто изчезваше.
Яростен рев прокънтя сред сенките и блестящата стрела от чисто бял зной се стопи.
Ранд размаха Каландор, сякаш удряше нещо пред себе си. Бялата светлина на меча се ушири, огря напред и проникна през колонадата от червен мрамор, откъдето бе долетял зверският рев. Лъскавият камък се разцепи като коприна. Отсечената колона затрепера; част от нея се откъсна и рухна от тавана, разбивайки се на огромни назъбени отломки. Когато тътенът заглъхна, той чу стъпки на ботуши върху камък. Бягащи.
Стиснал Каландор, Ранд затича след Баал-замон.
Високата арка, навеждаща от Сърцето, рухна, щом стигна до нея, цялата стена се срина сред облаци прах и камъни, сякаш да го погребе под себе си, но той захвърли Силата към нея и всичко се превърна в прашинки, подгонени от вятъра. Продължи да тича. Не беше сигурен какво бе направил, нито как, но нямаше време да мисли за това. Затича се след бягащите стъпки на Баал-замон, отекващи по коридорите на Камъка.
Мърдраали и тролоци скочиха отгоре му от празния въздух, огромни зверски туловища и безоки лица, изкривени от яростна жажда да убиват, стотица по стотица, хиляди задръстиха коридора пред него и зад него, размахали мечове като коси и остриета от черна като нощта стомана, жадуващи да пролеят кръвта му. Без да разбере как, той ги превърна на пара, която се раздвои пред него… и изчезна. Въздухът около него изведнъж се превърна в давещи сажди, задръсти ноздрите му, задави го, но той наново го превърни в свеж въздух, в хладна мъглица. Пламъци заскачаха от пода в нозете му, бликнаха от стените, от тавана, яростни изригвания, поглъщащи гоблени и килими, сриващи маси и скринове на пепел, светилниците се превърнаха в разтопени капки горящо злато; той премаза пламъците с едно махване на меча, втвърди ги в студен червен блясък по скалата.