Руарк се окашля.
— Когато мъж пожелае да стане вожд на клан, той трябва да отиде в Руидийн, в земите на Джен Айил, клана, който не е. — Говореше бавно, забил поглед в обшития с червена коприна килим на пода, като човек, мъчещ се да обясни нещо, което съвсем не му се иска да обяснява. — Жените, които искат да станат Мъдри, също предприемат това пътуване, но тяхното белязване, ако ги бележат, остава тайна между тях. Мъжете, които са избрани в Руидийн, онези, които оцелеят, се връщат белязани на лявата ръка. Така.
Той дръпна ръкава си и откри лявата ръка под рамото, където кожата беше много по-бяла от тази по дланите и лицето му. Жигосана в кожата, сякаш част от самата нея, увита два пъти, се виждаше същата златисто-пурпурна змия, която се люшкаше на знамето над Камъка.
Айилецът пусна ръкава си да падне и въздъхна.
— Това име не се произнася сред други освен между вождовете на кланове и Мъдрите. Ние сме… — Той отново се окашля, неспособен да го изрече пред всички.
— Аийлците са Народът на Дракона. — Моарейн го изрече тихо, но прозвуча толкова близко до изумлението, колкото Мат изобщо бе долавял някога в думите й. — Това не знаех.
— Тогава наистина всичко е свършило — каза Мат. — Точно както твърдят Пророчествата. Сега вече всички ние можем да си тръгнем всеки по своя път, без повече грижи. — И сега няма да й трябвам на проклетата Амирлин да надувам онзи проклет Рог!
— Откъде можеш да знаеш? — попита го настойчиво Егвийн. — Не разбираш ли, че Отстъпниците са на свобода?
— Да не говорим за Черната Аджа — добави мрачно Нинив. — Тук хванахме само Амико и Джоя. Единадесет се измъкнаха — много бих искала да разбера как! — и Светлината само знае колко много други има, за които дори не подозираме.
— Да — каза Елейн с не по-малка твърдост. — Може и да не ми е по силите да се изправя срещу някой Отстъпник, но наистина смятам кожицата да й съдера на Лиандрин!
— Разбира се — промълви Моарейн спокойно. — Разбира се.
„Ама те луди ли са? Сега пък искат да гонят Черната Аджа и Отстъпниците!“
— Исках да кажа само, че най-трудното свърши. Камъкът падна пред Народа на Дракона, Ранд си има Каландор, а Шайтан е мъртъв.
Моарейн го изгледа така твърдо, че за миг му се стори, че Камъкът се разтърси.
— Млъкни, глупако! — изсъска Айез Седай с глас, режещ като нож. — Да не искаш да привлечеш вниманието му?
— Но той е мъртъв! — възрази Мат. — Ранд го уби. Аз лично видях тялото. — „Ама пък как вонеше. Никога не бях допускал, че нещо може да загние толкова бързо.“
— Видял си „тялото“. — Моарейн го изрече с изкривена уста. — Тяло на смъртен човек. Не на Тъмния, Мат.
Той се озърна към Егвийн и останалите две жени; те изглеждаха не по-малко смутени от него самия. Руарк сякаш се бе замислил за битка, която си е въобразявал, че е спечелена, а току-що е разбрал, че изобщо не е започвала.
— Тогава кой ще е това? — настоя Мат. — Моарейн, в паметта ми има дупки колкото да падне в тях цял фургон с впряга си, но добре помня Баал-замон от сънищата ми. Помня го! Светлината да ме изгори, не виждам как изобщо бих могъл да го забравя някога! И много ясно разпознах онова, което бе останало от лицето му.
— Ти си разпознал Баал-замон — отвърна Моарейн. — Или по-скоро човека, наричащ себе си Баал-замон. Тъмния все още живее, затворен в Шайол Гул, и Сянката все още е възлегнала над Шарката.
— Светлината дано ни освети и защити — промърмори плахо Елейн. — Мислех… мислех, че Отстъпниците сега са най-лошото, от което можем да се тревожим.
— Ти сигурна ли си, Моарейн? — попита Нинив. — Ранд беше сигурен — и още е сигурен, че е убил Тъмния. А ти, изглежда, твърдиш, че Баал-замон изобщо не е Тъмния. Не разбирам! Как може да си толкова сигурна? И ако не е бил Тъмния, то кой е тогава?
— Мога да съм сигурна поради една съвсем проста причина, Нинив. Колкото и бързо да изгни, това все пак беше човешко тяло. Нима можеш да повярваш, че ако Тъмния беше убит, щеше да остави човешко тяло? Онзи, когото Ранд уби, наистина беше човек. Възможно е да е бил първият Отстъпник, измъкнал се на свобода, или може никога да не е бил съвсем окован. Това може никога да не го разберем.