— С мен ще говори — заяви Перин. Мин закрачи след него, гълчейки, че трябва да изчака докато Моарейн се погрижи за раните му. „О, Светлина, какво ли вижда, когато се взира така в мен? Хич не искам и да знам.“
Ранд беше седнал на земята отвъд светлината на горящите дървета, опрял гръб в дънера на изсъхнал дъб. Беше се обгърнал с ръце, пъхнал длани под червения си сюртук, и се взираше в пустошта. Като че ли не усети приближаването им. Мин седна кротко до него, но той не помръдна дори когато тя положи ръката си върху рамото, му. Дори тук Перин надушваше кръв, не само своята.
— Ранд… — започна Перин, но Ранд го прекъсна.
— Знаеш ли какво направих по време на битката? — Все така със зареян поглед, Ранд заговори на нощта. — Нищо! Нищичко полезно. Отначало, когато посегнах за Верния извор, не можах да го докосна, камо ли да го уловя. Все се изплъзваше. А после, когато най-сетне го задържах, щях да ги изгоря всички — и тролоци, и Чезнещи. А единственото, което направих, бе да подпаля няколко дървета. — Поклати глава и лицето му се изкриви в гримаса на болка. — Сайдин ме изпълни така, че всеки миг щях да избухна като фойерверк. Трябваше да го пренасоча нанякъде, да се отърва от него, преди да ме опожари, и се усетих, че се каня да срина планината, за да заровя под нея тролоците. За малко да се опитам. Това ми беше битката. Не срещу тролоците. Срещу самия мен. Да се задържа да не заровя всички нас под планината.
Мин погледна с мъка Перин, сякаш търсеше помощта му.
— Ние… се справихме с тях, Ранд — каза Перин, и потръпна, сетил се за ранените мъже долу. И за мъртвите. „По-добре това, отколкото планината да се беше сринала отгоре ни.“ — Нямахме нужда от теб.
Ранд опря глава на дънера и притвори очи.
— Усетих ги да идват. — Почти го прошепна. — Но не знаех какво е. Те се усещат като покварата на сайдин. А сайдин винаги е край мен, пее ми. Докато усетя разликата, Лан вече беше излязъл и викаше за тревога. Ако можех само да го контролирам, щях да ви предупредя много преди да са се приближили. Но много често, когато успея да докосна сайдин, просто не знам какво правя. Потокът му просто ме повлича. Но можех да ви предупредя…
Перин неловко размърда отеклите си стъпала.
— Достатъчно ни предупредиха.
Знаеше, че им прозвуча така, все едно че се мъчеше сам да се убеди. „Аз също можех да ги предупредя, ако бях говорил с вълците. Те знаеха, че в планините се спотайват тролоци и Чезнещи. Опитваха се да ми го кажат.“ Но се зачуди: ако не бе задържал вълците извън ума си, нямаше ли сега да тича с тях? Познаваше един мъж. Илиас Мачира, който също можеше да говори с вълците. Илиас тичаше с тях, но въпреки това като че ли не бе забравил, че е човек. Но той така и не беше казал на Перин как го прави, а Перин не беше го виждал от дълго време.
Стърженето на ботуши в камък ги извести, че към тях се приближават двама, а полъхът довя миризмата им към Перин. Но той се постара да не споменава имена, докато Лан и Моарейн не се оказаха достатъчно близко, за да ги видят и другите.
Стражникът беше прихванал Айез Седай под мишница, сякаш се мъчеше да я прикрепя, без тя да забележи. Погледът на Моарейн беше премрежен от умора. В едната си ръка Айез Седай носеше потъмняла от времето фигурка на жена, изваяна от слонова кост. Перин знаеше, че това е ангреал, реликва от Приказния век, позволяваш на една Айез Седай да прелива повече Сила, отколкото може сама. Това, че бе прибягнала до него в Лечителството си, показваше колко много е изтощена.
Мин скочи да помогне на Моарейн, но Айез Седай й махна да се отдръпне.
— Погрижих се за всички — каза Моарейн. — Като свърша и тук, ще мога да си отдъхна. — Тя отблъсна и Лан и лицето й отново стана съсредоточено, щом прокара студената си ръка по кървящото рамо на Перин, а после и по раната на гърба му. От допира й кожата му потръпна. — Това не е толкова тежко — каза тя. — Отокът на рамото ти е дълбок, но раната е плитка. Стегни се. Няма да боли, но…
Никога не беше се чувствал добре до човек, способен да прелива Единствената сила, още по-малко, когато това засягаше самия него. Все пак му се беше случвало един-два пъти и си мислеше, че му е ясно донякъде какво точно представлява това „преливане“, макар Лечителствата да бяха по-дребни — само му отмиваха умората, когато Моарейн не можеше да си позволи да го остави изтощен. Нямаха нищо общо с това.