— Както заповяда милорд-капитан командирът — отвърна бързо Карридин. — Слушам и се подчинявам. — Твърде бързо.
Ниал хладно се усмихна.
— В случай че клетвата ти не е достатъчно силна, знай следното. Ако този Лъжедракон загине преди аз да разпоредя неговата смърт, или ако бъде пленен от вещиците на Тар Валон, ще те намерят някоя заран с кама в сърцето. И ако ме сполети някой… нещастен случай — дори ако се случи да умра от старост — ти няма да ме надживееш с повече от месец.
— Милорд-капитан командир, заклел съм се да се подчинявам…
— Така е — отряза го Ниал. — Гледай добре да го запомниш. Сега върви!
— Както заповяда милорд-капитан командирът. — Този път гласът на Карридин не прозвуча толкова твърдо.
Вратата зад инквизитора се затвори. Ниал потри длани. Усети хлад. Зарът се въртеше и не можеше да се каже колко точици ще се окажат отгоре, когато спре. Последната битка наближаваше. Не Тармон Гай-дон от сказанието, с Тъмния на свобода, за да се изправи срещу Преродения Дракон. Не това, сигурен беше. Айез Седай от Приказния век може и да бяха прокопали дупка в затвора на Тъмния в Шайол Гул, но Луз Терин Родоубиеца и неговите Сто етаири отново я бяха запечатали. Противоударът бе покварил завинаги мъжката половина на Верния извор и ги бе довел до лудост, и така започнало Разрушението, но само един от онези древни Айез Седай е можел да извърши такива неща, каквито и десет от днешните вещици на Тар Валон, взети заедно, не биха могли. Печатите, които бяха поставили, щяха да издържат.
Педрон Ниал беше човек на хладната логика и можеше разумно да прецени как би изглеждала Тармон Гай-дон. Озверели тролокски орди, сипещи се на юг от Великата Погибел, както е било по времето на Тролокските войни, преди две хиляди години, с мърдраали начело и може би дори с нови човешки Властелини на ужаса измежду Мраколюбците. Човечеството, разпокъсано на държавици, боричкащи се помежду си, не би устояло на това. Но той, Педрон Ниал, щеше да обедини човечеството под пряпорците на Чедата на Светлината. Щяха да се появят нови легенди, разказващи как Педрон Ниал се е сражавал в Тармон Гай-дон и е победил.
— Първо — измърмори той — пусни побеснял лъв по улиците.
— Побеснял лъв?
Ниал се обърна рязко. Един дребен кокалест мъж с огромен клюнест нос се промуши иззад провесените на стената знамена. Мерна се процеп на съвсем леко открехнат параван, след което се затвори и знамената отново провиснаха на стената.
— Ордийт — сряза го Ниал, — показах ти този проход, за да можеш да влизаш тук, когато те повикам, без за това да разбере половината крепост, но не и за да ме подслушваш.
Ордийт се поклони и прекоси плавно залата.
— Да подслушвам ли, велики лорде? Никога не бих си позволил такова нещо. Просто току-що пристигнах и неволно дочух последните ви слова. Нищо повече.
На лицето му бе изписана подигравателна усмивка, но тя, доколкото знаеше Ниал, никога не го напускаше, дори тогава, когато Ордийт нямаше основание да мисли, че някой го наблюдава.
Само преди месец, посред лютата зима, мършавият дребничък мъж беше пристигнал в Амадиция, наметнат с дрипи и премръзнал, и по някакъв начин беше успял с уговорки да си пробие път през всички пазачи до самия Педрон Ниал. Той, изглежда, знаеше за събитията на Томанска глава, неща, които липсваха в обемистите, макар и неясни доклади на Карридин или в разказа на Биар, или в което и да е друго донесение или мълва, стигнала до ушите на Ниал. Името му бе лъжовно, разбира се. На Древния език Ордийт значеше „Дървочръв“. Когато обаче Ниал го бе предизвикал на тази тема, единственото, което той отвърна, бе: „Всички сме забравили кои сме били. Горчив е животът.“
Но че беше умен, беше. Тъкмо той бе помогнал на Ниал да разгадае схемата, изпъкваща на фона на събитията.
Ордийт пристъпи до масата и вдигна една от рисунките. Разви я достатъчно, за да разкрие лика на младежа, и усмивката му се изкриви почти в гримаса.
Ниал все още изпитваше раздразнение, че мъжът е влязъл неканен.
— Един Лъжедракон ти се струва смешен, Ордийт? Или те плаши?
— Лъжедракон ли? — отвърна тихо Ордийт. — Да. Да, разбира се, как иначе. Какво друго би могъл да бъде? — Пронизителният му смях опна нервите на Ниал. Понякога му се струваше, че Ордийт е побъркан.