„Но че е умен, умен е, побъркан или не.“
— Какво искаш да кажеш, Ордийт? Говориш така, сякаш го познаваш.
Ордийт се сепна, сякаш бе забравил, че говори със самия лорд-капитан командир.
— Да го познавам ли? О да, познавам го. Казва се Ранд ал-Тор. Идва от Две реки, затънтен край на Андор, и е Мраколюбец толкова затънал в Сянката, че и половината да научите за него, душата ви ще се сгърчи.
— Две реки — отрони замислено Ниал. — Споменаха ми за друг Мраколюбец оттам, друг младеж. Странно е, като си помисли човек, че Мраколюбци произхождат от едно такова място. Но какво пък, те наистина са навсякъде.
— Друг ли, велики лорде? — каза Ордийт. — От Две реки? Да не ще да е Матрим Каутон или Перин Айбара? Те са му връстници и са редом с него в злото.
— Ставаше дума за Перин — отвърна навъсен Ниал. — Трима били, казваш? Нищо друго не иде от Двете реки, освен вълна и табак. Едва ли има друго населено място на света, което да е толкова изолирано.
— В един голям град Мраколюбците трябва да крият същността си. Налага им се да се срещат с други люде, със странници, идещи от други места, които после си отиват и разнасят това, което са видели. Но в тихите селца, откъснати от света, където ходят само малцина, и то рядко… може ли да се измислят по-подходящи места, където всички да са Мраколюбци?
— Откъде знаеш имената на трима Мраколюбци, Ордийт? Трима Мраколюбци от най-затънтения край на света. Твърде много тайни пазиш в ума си, Дървочръв, и вадиш от ръкава си повече изненади и от веселчун.
— Как може един човек да каже всичко, което знае, велики лорде? — отвърна дребният човечец. — Ще бъде само празно дърдорене, докато няма полза от него. Но ще ви кажа следното, велики лорде. Този Ранд ал-Тор, този Дракон, има дълбоки корени в Две реки.
— Лъжедракон! — прекъсна го рязко Ниал.
— Разбира се, велики лорде. Погрешно се изразих.
Изведнъж Ниал забеляза, че той мачка и къса картината. Лицето му ставаше невъзмутимо, но ръцете му извиваха в конвулсии полуразгънатия пергамент.
— Престани! — заповяда Ниал, дръпна картината от Ордийт и я оглади, доколкото бе възможно. — Нямам толкова образи на този човек, че да позволя да се унищожават. — По-голямата част от изображението се бе размазало и през гърдите на младежа минаваше цепнатина от късането, но лицето бе станало недокоснато.
— Простете ми, велики лорде. — Ордийт се поклони ниско, без изкривената усмивка да изчезне от лицето му. — Мразя Мраколюбците.
Ниал огледа замислено лика, изрисуван с креди. „Ранд ал-Тор, от Две реки.“
— Може би трябва да планирам нещо за тези Две реки. Когато се стопи снегът. Може би.
— Както пожелае великият лорд — отвърна мазно Ордийт.
Гримасата на лицето на Карридин, докато крачеше по коридорите на Крепостта караше другите да го отбягват, макар че бездруго малцина се домогваха до близост с Разпитвачите. Слуги, забързани да изпълнят задачите си, се мъчеха да се слеят с каменните стени и дори мъже със златни пискюли на офицерски ранг по белите си плащове се стараеха да завият по страничните коридори, щом го зърнеха.
Той разтвори вратата към покоите си и я затръшна след себе си, без този път да усети обичайното доволство от великолепните тарабонски и тийрски килими в пищно червено, златно и синьо, фино заоблените огледала от Иллиан и златолистата инкрустация върху дългата фино резбована маса по средата на помещението. Майстор-занаятчия от Люгард се беше трудил над нея цяла година. Този път той едва я забеляза.
— Шарбон! — За първи път личният му слуга не се появи. Сигурно оправяше стаите. — Светлината да те изгори дано, Шарбон! Къде си?
Долови смътно движение с крайчеца на окото си и се извърна, готов да смрази Шарбон с ругатните си — но самите ругатни се смразиха, защото към него с плавната гъвкавост на змия пристъпи мърдраал.
Силуетът му беше като на човек, не по-висок от повечето хора, но подобието свършваше дотук. Мъртвешки черната мантия, която сякаш не помръдваше, докато съществото се движеше, правеха личинково бялата му кожа да изглежда още по-бледа. И нямаше очи. Безокият му поглед изпълни Карридин с ужас.
— Какв… — Карридин млъкна, за да навлажни устните си и да върне гласа си в нормалния регистър. — Какво дириш тук? — Въпреки усилията му, той прозвуча като писък.