Безкръвните устни на Получовека се изкривиха в подобие на усмивка.
— Където има сянка, там мога да мина. — Гласът му прозвуча като змия, пълзяща сред сухи листа. — Обичам да следя всички, които ми служат.
— Аз слу…
Полза нямаше. Карридин с мъка извърна очи от гладкото, тестено лице, и обърна гръб на съществото. Тръпка премина по гръбнака му — да обърнеш гръб на мърдраал! Всичко се очертаваше в ясен контур в огледалото на стената пред него. Всичко, освен Получовека. Мърдраалът беше като неуловим повей. Никак не бе приятно, но по-добре така, отколкото да срещнеш безокия му взор. Карридин възвърна частица от крепкостта на гласа си.
— Аз служа на… — И мигом спря, осъзнал къде се намира. В самата сърцевина на Крепостта на Светлината. Слухът и за една думичка от словата, които се канеше да изрече, можеше да го прати при разпитвачите. И най-низшият от Чедата щеше да го пребие на място, ако чуеше. Но беше съвсем сам с мърдраала — „Къде е Шарбон?“ Щеше да е добре някой друг да можеше да сподели взора на Получовека, макар да се наложеше след това този някой друг да бъде премахнат — но въпреки това той сниши глас. — Служа на Великия властелин на Мрака, както и ти. И двамата служим.
— Щом държиш да го приемеш така — изсмя се мърдраалът, звук, от който костите на Карридин потръпнаха. — Все пак искам да науча защо си тук, а не в Равнината на Алмот.
— Аз… Аз получих заповед да се явя тук от лорд-капитан командира.
— Командите на твоя лорд-капитан командир са тор! — изхъхри мърдраалът. — На теб ти беше наредено да намериш човешкото същество, наречено Ранд ал-Тор, и да го убиеш. Преди всичко друго. Над всичко друго! Защо не си се подчинил?
Карридин си пое дълбоко дъх. Поглед в гърба му сякаш стържеше гръбнака му като нож.
— Нещата… се промениха. Вече не са толкова под моя контрол, колкото бяха. — Груб стържещ звук го накара рязко да извърне глава.
Мърдраалът прокарваше длан по повърхността на масата и под ноктите му се гънеха дървени стърготини.
— Нищо не се е променило, твар човешка. Ти се отрече от клетвите си пред Светлината и положи нови клетви, и на тези клетви ще се подчиняваш.
Карридин се взря в жлебовете, набраздили полираното дърво, и преглътна с мъка.
— Не разбирам. Защо изведнъж се оказва толкова важно да го убия? Мислех, че Великият властелин на Мрака иска да го използва.
— Мен ли питаш? Езика би трябвало да ти изтръгна. Не ти е дадено да питаш, нито да разбираш. Дадено ти е да се подчиняваш! Разбра ли това? На колене, псе, и се подчини на господаря си.
Гняв пропълзя през камарата страх и ръката на Карридин се плъзна към хълбока му, но меча го нямаше. Беше в другата стая, където го бе оставил, преди да се яви пред Педрон Ниал.
Движението на мърдраала беше по-бързо от това на нападаща пепелянка. Карридин отвори уста да изкрещи, когато ръката на съществото се стегна на китката му в съкрушителна хватка; костите изпукаха, пращайки тласъци на зверска болка към рамото му. Крясъкът така и не излезе от устата му, защото другата ръка на Получовека стисна брадичката му и затвори устата му. Петите му се надигнаха, пръстите на краката му се отлепиха от пода със задавено грухтене той провисна в мъртвешката хватка на мърдраала.
— Чуй ме, твар човешка. Ще намериш този младеж и ще го убиеш, колкото се може по-скоро. Дори не си помисляй, че ще се измъкнеш. Има други сред вашите, които ще ми донесат, ако се изметнеш от задачата си. Но ще ти кажа следното, за да те насърча. Ако Ранд ал-Тор не загине до един месец, ще взема някой от твоята кръв. Син, щерка, сестра или чичо. Няма да узнаеш кой, докато избраният не умре в писъци. Ако преживее още един месец, ще взема друг. И после друг, и още друг. А когато не остане ни един жив от твоята кръв, освен теб самия, и ако той все още е жив, ще те отведа в сърцето на Шайол Гул. — Съществото се усмихна. — С години ще мреш, човече. Сега разбра ли ме?
Карридин успя да издаде звук — полустон, полухрип. Струваше му се, че врагът му всеки миг ще се скърши.
Мърдраалът изръмжа и го запокити през стаята. Карридин се удари в отсрещната стена и зашеметен се срина върху килима.
— Разбра ли ме, твар човешка?
— С… Слушам и се подчинявам — успя да изхрипти Карридин от пода.
Отговор не последва.
Той извърна глава, присвил очи от болката в шията. Стаята беше празна. Получовеците яздеха сенки, така се твърдеше в легендите, и обърнеха ли се настрана, изчезваха. Никоя стена не можеше да ги задържи. Дощя му се да завие. Изправи се и изруга от рязката болка в китката.