— Може би ще ви се стори странно, но и аз изпитах същото чувство — промърмори полицая.
— Ще ви разкажа нещо, което се случи преди две години в Милтън — прекъсна го инспекторът. Свали очилата си и бавно започна да ги търка в жилетката си. — Някакъв човек оставил в задния си двор стар хладилен шкаф. Жената, която ни повика се оплака, че кучето попаднало вътре и се задушило. Районният полицай помолил съседа да закара стария хладилник на градското сметище. Човекът бил добродушен, мъчно му било за кучето… На следващата сутрин натоварил шкафа на пикапа си и го изхвърлил на сметището. Същият ден следобед в полицията позвънила жена, която живеела наблизо, и съобщила, че синът й е изчезнал.
— Господи! — прошепна Хънтън.
— Хладилникът все още стоял на сметището — открили детето вътре, но вече било мъртво. Майката твърдяла, че момченцето било умно и никога не би влязло в празния шкаф, както не би приело да се качи в колата на непознат. Така или иначе, детето се озовало вътре. Заключението ни бе, че става дума за нещастен случай. Може би мислите, че с това историята приключила?
— Ами…
— Грешите. На следващия ден пазачът на сметището отишъл да свали вратата на шкафа по нареждане на градската управа. — Мартин замълча, изгледа събеседника си с безизразно лице и продължи:
— Вътре имало шест мъртви птици — чайки, врабчета и една червеношийка. Човекът казваше, че вратата се затръшнала върху ръката му, докато изваждал птиците, и това здравата го изплашило. Машината за гладене в „Синята панделка“ ми напомня за този хладилник, Хънтън. Нещо в нея ме кара да се страхувам.
Двамата безмълвно се спогледаха в празната съдебна зала, намираща се на около шест преки от пералнята, където машината за експресно гладене „Хадли-Уотсън“ изпускаше облаци пара и дим.
През седмицата Хънтън почти забрави за кошмара в пералнята, улисан в обичайната, прозаична полицейска работа. За случилото си спомни едва когато със съпругата му се отбиха у Марк Джексън, за да поиграят карти и да изпият по чаша бира.
Професорът го посрещна с думите:
— Джони, задавал ли си си въпроса дали онази машина, за която ми разказваше, не е обладана от зъл дух?
Хънтън учудено примигна.
— Моля?
— Експресната машина за гладене в „Синята панделка“? Май че не си научил новината.
— Каква новина? — полюбопитства полицаят.
Джексън му подаде вечерния вестник и посочи някаква дописка в долния край на втора страница. В бележката се съобщаваше, че паропроводът на голяма машина за гладене в пералнята „Синята панделка“ се спукал и парата причинила изгаряния на трите жени, които захранвали машината с пране. Произшествието се случило в 3.45 следобед; предполага се, че причината е в повишеното налягане на парата в котела на пералнята. Една от работничките, мисис Анет Гилиан, е оставена на лечение в градската болница, тъй като е получила изгаряния от втора степен.
— Странно съвпадение — промълви Хънтън, но внезапно си припомни думите на инспектор Мартин: „Прилича ми на вампир…“, както и историята за кучето, момченцето и птиците, намерени мъртви в изхвърления хладилник.
Тази вечер той игра много зле — изобщо не му беше до карти.
Когато Хънтън влезе в болничната стая с четири легла, мисис Гилиан седеше в леглото, подпряна върху възглавниците, и четеше „Тайните на филмовите звезди“. Другата пациентка — млада жена с бледо лице — дълбоко спеше.
Мисис Гилиан присви очи при вида на униформения полицай и колебливо се усмихна.
— Ако идвате при мисис Чериников, ще се наложи да минете по-късно. Току-що й дадоха приспивателно.
— Идвам при вас, мисис Гилиан. — Усмивката й леко помръкна. — Посещението ми не е служебно — просто се интересувам от инцидента в пералнята. Позволете да ви се представя — Джон Хънтън. — Той й подаде ръка.
Жестът му имаше магическо въздействие. Жената се ухили до уши и му протегна здравата си ръка.
— Ще ви разкажа всичко, което ви интересува, мистър Хънтън. Господи, като ви видях си помислих, че моят Анди отново е направил някоя беля в училище…