Професорът студено го изгледа.
— За Бога, Джими, това не е игра на стражари и апаши! Ритуалът за прогонване на злия дух е безкрайно опасен — донякъде напомня контролирана ядрена реакция. Всяка грешка би довела до гибелта ни. Засега демонът е впримчен в машината. Но ако му дадем възможност да…
— Излезе?
— Това ще му достави огромно удоволствие — мрачно заяви Джексън. — При това той е кръвожаден и ще убива с наслада.
Когато на следващата вечер Джексън пристигна в дома му, Хънтън беше изпратил жена си и дъщеря си на кино. Двамата приятели бяха сами в цялата къща. Това караше полицаят да се чувства по-спокоен — все още не можеше да повярва, че се е забъркал в тази история.
— Отложих лекциите си и през целия ден четох най-ужасните книги, които можеш да се представиш — заяви професорът. — Следобед вкарах в компютъра над трийсет заклинания за извикване на демони. Получиха се изненадващо малко сходни елементи.
Той показа списъка на Хънтън: кръв на девственица, пръст от гроб, „ръката на славата“, кръв от прилеп, набран през нощта мъх, конско копито, жабешко око. Изредени бяха и други елементи, но те бяха второстепенни.
— Конско копито… — замислено произнесе полицаят. — Много странно…
Джексън каза:
— Това е най-често използваното средство. Всъщност…
— Възможно ли е тези елементи — който и да е от тях — да бъдат интерпретирани по-свободно?
— Например мъхът да бъде заменен от лишей, набран през нощта?
— Точно така.
— Твърде е вероятно — отвърна Джексън. — Магическите заклинания често са неясни и дават възможност за проява на въображение.
— Конското копито може да се замени с желатинов крем — промълви полицаят. — Това е един от най-любимите десерти. В деня, когато мисис Фроули загина, забелязах пълна кутийка с крем под машината за гладене. Навярно ти е известно, че желатинът се получава от конски копита?
Професорът кимна.
— Имаш ли други идеи?
— Ами… кръвта от прилеп. Помещението на пералнята е огромно, пълно с тъмни ниши и пролуки. Положително има прилепи, въпреки че собствениците ще го отрекат. Възможно е някой да е попаднал в машината.
Професорът разтърка зачервените си от умора очи.
— Съвпада… всичко съвпада.
— Така ли мислиш?
— Да. Смятам, че спокойно можем да изключим „ръката на славата“, която би могла да означава мандрагоров корен, или препарирана ръка на мъртвец. Сигурен съм, че ничия ръка не е попадала в машината преди смъртта на мисис Фроули, а беладоната изобщо не се среща по тези места.
— А пръстта от гроб?
— Ти как смяташ?
— Съвпадението би било прекалено голямо — промълви Хънтън. — Най-близкото гробище се намира на около осем километра от пералнята.
Джексън продължи:
— Помолих компютърния оператор да вкара всяка възможна комбинация от първостепенни и второстепенни елементи. Елиминирах около две дузини, които бяха напълно безсмислени. Останалите са валидни за няколко вида заклинания. Елементите, които изолирахме, се използват при едно от тях.
— И какво е то?
Джексън се усмихна.
— Елементарно. Практикува се в Южна Америка и на Карибските острови и е свързано с вуду. Според книгите, които прочетох, християнските демони са като невинни дечица в сравнение с „тежката артилерия“ като Садат и Онзи, Който не Може да Бъде Назован. Сигурен съм, че нашият демон ще избяга като кварталния хулиган.
— Но как ще го прогоним?
— Със светена вода и с причастие. Може да прочетем и от Левит. Нали виждаш — напълно безобидна магия.
— Сигурен ли си, че няма да причиним по-голямо зло?
— Невъзможно е — замислено отвърна Джексън. — Честно казано, малко се притеснявах от „ръката на славата“ — това вече е черна магия.
— И дори светената вода няма да помогне?
— Демон, повикан с помощта на „ръката на славата“ би могъл да изхруска цял куп Библии на закуска. Здравата ще загазим, ако се забъркаме в това. В такъв случай е необходимо проклетата машина да бъде разглобена на части.
— Е, щом си толкова сигурен…
— Не напълно, но почти — всичко съвпада.
— Кога ще го направим?
— Колкото е възможно по-скоро — отвърна Джексън. — Питам се само как ще влезем в пералнята. Може би ще се наложи да счупим някой прозорец.
Хънтън се усмихна, бръкна в джоба си и извади някакъв ключ.
— Откъде го взе? Гартли ли ти го даде?
— Не, инспектор Мартин.
— Той знае ли какво възнамеряваме да правим?
— Навярно предполага. Преди две седмици ми разказа странна история.
— За гладачната машина?
— Не, за един хладилник. Да вървим.
Адел Фроули беше мъртва; лежеше в ковчега си, грижливо „закърпена“ от собственика на погребалното бюро. Но може би частица от душата й беше останала в машината, може би сега тя надаваше вик, сякаш се опитваше да ги предупреди… Адел страдаше от лошо храносмилане, поради което вземаше таблетки, наречени „Е — Зет Гел“, които се продаваха без рецепта за седемдесет и девет цента. Върху опаковката им пишеше: „Болни от глаукома не бива да използват «Е — Зет Гел», тъй като основната му съставка причинява влошаване на състоянието им.“ За съжаление мисис Фроули не страдаше от глаукома и вземаше таблетките. Ако беше жива, навярно щеше да си спомни деня, когато случайно изпусна в машината цяла опаковка „Е — Зет Гел“, миг след като Шери Кюлет поряза ръката си. Но Адел беше мъртва и не съзнаваше, че препаратът против киселини представляваше извлечение от беладоната, позната в някои европейски страни с живописното название „ръката на славата“.