Сред призрачната тишина на пералнята внезапно се разнесе ужасяващ звук, напомнящ оригване. Прилеп се стрелна към гнездото си в разкъсаната изолация над центрофугите, като лудешки пляскаше с крила; слепите му очи сякаш се взираха в мрака.
Звукът наподобяваше и злобен смях. Неочаквано машината за гладене изскърца и заработи — трансмисиите забързано се втурнаха в мрака, зъбните колела зацепиха, тежките валяци се завъртяха. Беше готова за неканените гости.
Когато Хънтън вкара колата в паркинга, минаваше полунощ, луната се бе скрила зад плътните облаци. Полицаят рязко натисна спирачките и изгаси фаровете — Джексън за малко не удари главата си в таблото.
Хънтън изключи двигателя и ритмичното потракване, придружено от съскане, се дочу още по-ясно. Той бавно изрече:
— Това е машината за гладене. Включила се е сама…
Още миг поседяха мълчаливо; усещаха как страхът сковава краката им.
Най-сетне Хънтън промълви:
— Да вървим и да си свършим работата.
Излязоха от колата; когато наближиха сградата, звукът се засили. Докато отключваше задната врата, на Хънтън му хрумна, че машината диша на пресекулки като живо същество и сякаш им се заканва.
— Знаеш ли, изведнъж се успокоих, като си спомних, че съм в компанията на полицай — промълви Джексън и прехвърли кафявия плик в другата си ръка. Вътре имаше бурканче със светена вода и Библия.
Прекрачиха прага и Хънтън натисна бутоните на осветлението до вратата. Луминесцентните лампи се запалиха една след друга. В този миг машината спря.
Облак пара излизаше от валяците. Обгърната от зловеща тишина, пресата сякаш се бе притаила в очакване.
— Господи, колко е отвратителна! — прошепна Джексън.
Приятелят му отвърна:
— Да свършваме по-бързо, преди съвсем да ни е напуснала смелостта.
Приближиха се и забелязаха, че предпазният лост е спуснат над трансмисията. Хънтън протегна ръка и спря приятеля си.
— Не се приближавай повече, Марк. Дай ми онези неща и ми кажи какво да правя.
— Но…
— Без възражения!
Джексън му подаде плика и полицаят го постави върху масичката пред машината. Извади Библията и я връчи на професора. Последният прошепна:
— Ще започна да чета. Когато ти дам знак, напръскай машината със светена вода и кажи: „В името на Отца и Сина и Светия Дух, излез оттам, Сатана!“ Запомни ли го?
— Да.
— Когато втори път ти направя знак, разчупи нафората и повтори заклинанието.
— Как ще разберем дали е подействало?
— О, не се притеснявай; при излизането си онова адско изчадие положително ще изпочупи всички прозорци в пералнята. Ако заклинанието няма ефект първия път, ще го повтаряме, докато подейства.
— Умирам от страх — заяви Хънтън.
— Честно казано — аз също.
— Ако сме сгрешили за „ръката на славата“…
— Не сме — успокои го професорът. — Хайде, започваме.
Гласът му призрачно отекна в безлюдното помещение.
— Не се обръщайте към идоли и излени богове не си правете. Аз съм Господ, Бог ваш. — Думите му падаха като камъни в тишината, която внезапно бе станала зловеща. Машината стоеше мълчаливо под луминесцентните лампи; Хънтън имаше чувството, че тя продължава да му се хили.
— … и земята ще те низвергне, защото си я осквернил, както е низвергнала много народи преди теб.
Джексън вдигна очи — лицето му беше напрегнато — и направи знак.
Хънтън поръси със светена вода захранващата трансмисия.
Внезапно се разнесе оглушително стържене на извиващ се метал. От брезентовите трансмисии, поръсени със светената вода, изригна дим, който постепенно се обагри в червено, за миг във въздуха се мярнаха гърчещи се силуети. Машината отново заработи.
— Хванахме го! — Джексън се опитваше да надвика адския шум. — Опитва се да избяга!
Той отново зачете, гласът му се извисяваше над воя на машината. Направи знак на Хънтън и полицаят посипа върху гладачката трошички от нафората. В този миг усети смразяващ страх, обзе го предчувствие, че са сгрешили, че машината е отговорила на предизвикателството им и сега им се подиграва.
От двата мотора заизскачаха искри, миризмата на озон изпълни въздуха, както и отвратителната воня на гореща кръв. Главният мотор димеше — машината работеше с лудешка скорост; ако някой докоснеше с пръст централната трансмисия, моментално щеше да бъде погълнат от пресата и само за пет секунди тялото му щеше да се превърне в окървавена дрипа. Циментовият под се разлюля и завибрира като обтегната струна.
Някакъв електрически кабел се прекъсна — проблесна синкава светкавица, отново се разнесе миризмата на озон… но въпреки това машината продължаваше да работи все по-бързо: трансмисии, валяци и зъбни колела се движеха с такава скорост, че сякаш се сливаха, разтапяха, видоизменяха…
Хънтън стоеше като хипнотизиран. Изведнъж отстъпи назад и изкрещя, като се опитваше да надвика машината:
— Бягай!
— Още малко и ще успеем! — провикна се в отговор Джексън. — Защо…
Разнесе се адски трясък, циментовият под се разцепи и пукнатината се стрелна към тях, като непрекъснато се разширяваше. Късчета цимент полетяха във въздуха.
Джексън впери очи в машината и изпищя.
Тя се опитваше да се изтръгне от циментовия под, подобно на динозавър, стремящ се да излезе от раззинатите земни недра. Това вече не приличаше на машина за гладене и все още продължаваше да се променя. Високоволтовият проводник падна върху валяците сред дъжд от синкави искри и моментално беше погълнат. За миг две огнени кълба се втренчиха в двамата приятели като блестящи очи, изпълнени с ненаситен, жесток глад.
Още един, кабел се скъса. Машината се наклони напред, още секунда и щеше да се освободи от бетонните си окови. Предпазният лост се беше вдигнал и Хънтън съзря раззинатата, жадна паст, пълна с пара — гладачката сякаш им се подиграваше.
Двамата приятели се обърнаха и понечиха да побягнат но в този миг циментът пред краката им се пропука Дочуха страховит звук — машината се бе изтръгнала от пода. Хънтън прескочи пукнатината, но професорът се спъна и се просна на земята.
Когато полицаят се обърна, за да му помогне, върху него падна огромна, безформена сянка, която затъмни луминесцентното осветление.
Адското изчадие се надвеси над Джексън. Професорът лежеше по гръб и го наблюдаваше с изкривено от ужас лице — все едно бе човек, когото всеки момент ще принесат в жертва на боговете. Хънтън се скова от ужас; стори му се, че съзира великанско тяло, извисяващо се над него и над приятеля му — огромните като футболни топки очи проблясваха зловещо, през раззинатата уста се виждаше езикът — движеща се брезентова трансмисия…
Той се обърна и побягна, последван от предсмъртния писък на Джексън.