— Хванахме го! — Джексън се опитваше да надвика адския шум. — Опитва се да избяга!
Той отново зачете, гласът му се извисяваше над воя на машината. Направи знак на Хънтън и полицаят посипа върху гладачката трошички от нафората. В този миг усети смразяващ страх, обзе го предчувствие, че са сгрешили, че машината е отговорила на предизвикателството им и сега им се подиграва.
От двата мотора заизскачаха искри, миризмата на озон изпълни въздуха, както и отвратителната воня на гореща кръв. Главният мотор димеше — машината работеше с лудешка скорост; ако някой докоснеше с пръст централната трансмисия, моментално щеше да бъде погълнат от пресата и само за пет секунди тялото му щеше да се превърне в окървавена дрипа. Циментовият под се разлюля и завибрира като обтегната струна.
Някакъв електрически кабел се прекъсна — проблесна синкава светкавица, отново се разнесе миризмата на озон… но въпреки това машината продължаваше да работи все по-бързо: трансмисии, валяци и зъбни колела се движеха с такава скорост, че сякаш се сливаха, разтапяха, видоизменяха…
Хънтън стоеше като хипнотизиран. Изведнъж отстъпи назад и изкрещя, като се опитваше да надвика машината:
— Бягай!
— Още малко и ще успеем! — провикна се в отговор Джексън. — Защо…
Разнесе се адски трясък, циментовият под се разцепи и пукнатината се стрелна към тях, като непрекъснато се разширяваше. Късчета цимент полетяха във въздуха.
Джексън впери очи в машината и изпищя.
Тя се опитваше да се изтръгне от циментовия под, подобно на динозавър, стремящ се да излезе от раззинатите земни недра. Това вече не приличаше на машина за гладене и все още продължаваше да се променя. Високоволтовият проводник падна върху валяците сред дъжд от синкави искри и моментално беше погълнат. За миг две огнени кълба се втренчиха в двамата приятели като блестящи очи, изпълнени с ненаситен, жесток глад.
Още един, кабел се скъса. Машината се наклони напред, още секунда и щеше да се освободи от бетонните си окови. Предпазният лост се беше вдигнал и Хънтън съзря раззинатата, жадна паст, пълна с пара — гладачката сякаш им се подиграваше.
Двамата приятели се обърнаха и понечиха да побягнат но в този миг циментът пред краката им се пропука Дочуха страховит звук — машината се бе изтръгнала от пода. Хънтън прескочи пукнатината, но професорът се спъна и се просна на земята.
Когато полицаят се обърна, за да му помогне, върху него падна огромна, безформена сянка, която затъмни луминесцентното осветление.
Адското изчадие се надвеси над Джексън. Професорът лежеше по гръб и го наблюдаваше с изкривено от ужас лице — все едно бе човек, когото всеки момент ще принесат в жертва на боговете. Хънтън се скова от ужас; стори му се, че съзира великанско тяло, извисяващо се над него и над приятеля му — огромните като футболни топки очи проблясваха зловещо, през раззинатата уста се виждаше езикът — движеща се брезентова трансмисия…
Той се обърна и побягна, последван от предсмъртния писък на Джексън.
Когато Роджър Мартин отиде да отвори вратата в отговор на продължителното звънене, той все още беше полузаспал. Ала щом Хънтън залитайки нахлу в коридора, шокът сякаш грубо разтърси инспектора и го накара напълно да се събуди.
С изцъклени от ужас очи Хънтън сграбчи Мартин за реверите на халата. На бузата му имаше дълбока драскотина, лицето му беше покрито с циментов прах.
Косата му беше напълно побеляла.
— Помогнете ми… за Бога, помогнете ми. Марк е мъртъв… Джексън е мъртъв…
— Успокойте се — прекъсна го инспекторът. — Влезте в хола.
Хънтън го последва — виеше тихо като куче.
Мартин му наля чаша бърбън. Полицаят я хвана с две ръце и я пресуши на един дъх. Сетне я изпусна и пръстите му, подобно на неспокойни призраци, отново се вкопчиха в реверите на инспектора.
— Машината уби Марк Джексън! Той… о, Господи, Той може да излезе навън! Не бива да… о… — закрещя той, — да го допуснем!
Задавените му писъци ту се засилваха, ту заглъхваха. Мартин му наля втора чаша, но полицаят я отблъсна и извика:
— Трябва да я унищожим преди Той да излезе! Не знам какво би станало в противен случай… Какво…
Внезапно клепачите му потръпнаха, той обърна очи и припадна.
Мисис Мартин застана на прага на хола, с една ръка придърпваше деколтето на пеньоара около шията си.
— Кой е този човек, Родж? Луд ли е? Стори ми се, че… — Тя потръпна.
— Не мисля, че е луд. — Жената изведнъж се стресна от страха, изписан по лицето на съпруга й. — Господи, дано да е реагирал достатъчно бързо…
Той се втурна към телефона, вдигна слушалката и се вцепени.
Откъм източната страна на къщата, откъдето бе дошъл Хънтън, се разнесе някакво отмерено потракване, което постепенно се усилваше. През открехнатия прозорец долетя воня, понесена от нощния ветрец — миризма на озон… или на кръв.