Алекс Болдин
Пресконференция
Един месец след поредния ценови шут на енергийната мафия в одрипавялата врата на българина и три дена след силната юлска градушка обрулила презрелите джанки в дворовете на обитателите на улица „Есперанто“, Гелето реши да свика „пресконференция“. За каква „пресконференция“ можеше да става дума на една полу-опустяла улица, населена с обеднели пенсионери и охърбавели от глад псета, ще се опитам да обясня по нататък.
Понеже Гелето, тарторът на пенсионерите в квартала, притежаващ неизчепаем речников фонд от оригинални термини, се славеше като най-информирания квартален индивид то логично бе скучаещата пенсионерска компания да се събира при него. Тези сбирки му носеха така желаното самочувствие в иначе мизерния и самотен живот. Той живееше абсолютно сам, в една много тясна, много опушена и много наблъскана с всякакъв инструмент барачка. Край нея имаше малка градинка садена с какво ли не и поливана грижовно от една стара водопроводна тръба, бивша прерязана чешма. Отрязано старо крушово дърво крепеше хилава асма. До бараката се мъдреше почти рухнала стара пристройка, заключена с два катинара и необитавана с години. Приветлива едноетажна къща допълваше семейната му собственост. В нея рядко стъпваше, само за да си приготви любимата шкембе-чорба и да преспи в ледено-студените зимни нощи. Основно обитаваше бараката, скрита зад полуизгнила телена ограда обкичена от ароматен жасминов плет. Преди четиридесетина години, при една екскурзия в Македония, той си бе харесал този ароматен храст и бе донесъл няколко малко коренчета от него. Сега тая жива, зелена ограда ароматизираше целия бедняшки квартал.
Есенните набези на циганските крадливи банди го принудиха да опаше целия свой скромен имот с простичка сигналноохранителна система. Случваше се, по някаква незнайна причина, тя да заработи и квартала се огласяше с вой на сирена и електрически звънци. Тогава той скачаше пъргаво, колкото му позволяваше скъсения крак, изтопурваше с дървеното бастунче и туряше край нафалшивата тревога.
Гелето беше инвалид втора категория. Работата в чугунолеярния завод му донесе жестоки обгаряния и неизлечими поражения на белия дроб. Падането след едно напиване пък така натроши тазобедрената му става така, че единият крак си остана трайно по-къс с десетина сантиметра. Негово страсто хоби бяха кръстословиците. От тях научаваше много нови и интересни неща. Човек можеше да го види в ранна утрин да куцука към павилиона за вестници зад магистралата. Заедно с вестничето „Трета възраст“ си купуваше задължително поредното издание на „Сканди“. Настъпилата инфлация обаче чго принуди да спре тези посещения и да разчита само на кръстословицата от търговския безплатен вестник „Кауфланд“. Четеже го жадно, отбелязваше си промоциалните стоки и след получаване на пенсията се запътваше към цветущия от стока хипермаркет.
Паметта му бе силна, нравът духовит, а това бе достатъчно условие този сладкодумен, възрастен мъж да стане притегателен център за пенсионерското квартално общество. Простоватите пенсионери се събираха по строго определен график при него. Разполагаха се на една белокаменна колона, на която Гелето предварително бе наредил парчета от стиропор. Нали трябваше да се пазят от простуда пенсионерските им задници. И така импровизирано се заформяше кварталната седянка.
Случайният минувач можеше без затруднение да види кикотещата се групичка възрастни мъже, свила се на сянка под полуокастрената липа. От това място се очертаваше добър обзор към близката магистрала за Видин. А тая магистрала пък бе неизчерпаем источник на интересни събития. По прашния тротоар край магистралата от време на време се изнизваше някой и друг забързан индивид. Ако ли пък се окажеше, че той е от женски пол, то тутакси особата ставаше център на пенсионерското внимание. Гелето пръв пускаше походящата фраза която без бавене добиваше съответния колоритен отенък. Абе скуката какво ли не прави с човек.
Неговият кумец, който често го посещаваше, неведнъж биваше свидетел на подобни излияния. Затова бе нарекъл шеговито пенсионерския диспут „пресконференция“. Даващият „пресконференция“ беше Гелето а „интервюиращата“ го „журналистическа“ навалица бяха образите около него.
Тая година юлските горещини започнаха рано. По главите на пенсионерите, незнайно откъде долетели, кацнаха красиви, небесно сини бейсболни шапки. Първата шапка с надпис VOLVO най-напред украси главата на Гелето. Беше я купил при една от дежурните си разходки в магазините за „1 лев“. И понеже цената и беше само осемдесет стотинки, този факт мигом доби публичност. За да не остане назад, Благ Цеко посети същия магазин и си избра шапка с автентичен цвят но с надпис BMW. Това отприщи модния сърбеж у другите и в рамките на една седмица всички побелели глави вече синееха, украсени с бейсболни шапки. Надписите по тях рекламираха цяла гама от марки на европейски и японски автомобили. Получи се нещо като юбилейна среща на пенсионирани аутсайдерски екипи от Формула 1.