Олюлях се назад, когато мирисът на кръв нахлу в ноздрите ми и се просмука в мозъка ми. Представих си сладкия вкус на течността върху езика ми.
Грабнах една кърпа и я тикнах към прислужницата. Стиснах здраво очи, но така металният мирис на кръвта стана още по-силен.
— Ето! — избъбрих грубо и наслуки залюлях кърпата към нея. Но тя не я пое и аз отворих едното си око, сетне другото. Дейзи стоеше там с протегнати ръце, ала нещо в нея бе различно. Примигнах отново. Не ми се привиждаше. Провисналата й кафеникава коса се бе превърнала в блестящ водопад от огненочервени къдрици, белите й кръгли бузи бяха хлътнали, оформяйки остро лице с високи скули, чието вирнато носле бе осеяно с лунички.
Някак си Дейзи бе изчезнала и една нова фигура се бе появила на нейно място.
— Кали? — изграчих, като се опрях в дървената маса, за да не падна. Кали Галахър — пламенна, непокорна, безумно лоялна, загинала от ръката на Деймън — стоеше право пред мен. Мислите ми се завъртяха в бясна вихрушка. Ами ако не бе умряла наистина? Би ли могла по някакъв начин да е избягала в Англия и да е започнала наново живота си? Знаех, че в това няма смисъл, но ето че сега тя стоеше пред мен, прекрасна както винаги.
— Стефан… — прошепна и наклони лице към мен.
— Кали! — усмихнах й се и кучешките ми зъби се прибраха. Усетих забързан ритъм в гърдите си, сянка от човешките емоции, които Кали ми бе помогнала да си спомня. Пристъпих към нея, ръката ми докосна рамото й, вдъхнах уханието й на свежи ябълки и прясно окосено сено. Но когато примигнах отново за да я видя по-добре, всичко в нея се промени. Устните й бяха разтворени прекалено широко, зъбите й бяха твърде бели, а очите — кървясали. Въздухът се изпълни с ухание на джинджифил и лимон.
Примигнах ужасено. Страхът смрази кръвта във вените ми. Възможно ли бе…
Беше Катрин. Катрин. Първата жена, в която вярвах, че съм влюбен. Вампирката, която открадна сърцето ми с едничката цел да открадне душата ми.
— Остави ме! — изкрещях дрезгаво и толкова бързо се отдръпнах назад, че кракът ми се закачи в този на масата. Стегнах се. Знаех, че трябва да се махна по-далеч от нея. Тя беше дявол. Тя ме бе унищожила. И въпреки всичко изглеждаше толкова красива. Дяволито изражение танцуваше върху лицето й.
— Е, здравей, Стефан — изрече тя с нежния си, мелодичен глас, докато приближаваше към мен. — Изплаших ли те? Изглеждаш, сякаш си видял призрак!
— Ти си мъртва — изломотих, все още неспособен да повярвам, че стои пред мен.
Тя се засмя, звук топъл и обгръщащ като уиски в студена зимна нощ.
— Не съм ли била винаги? Радвам се да те видя. Изглеждаш добре. Макар че може би си малко твърде блед — додаде укорително.
— Как се озова тук? — попитах накрая. Тялото й бе изгорено, погребано в църквата във Вирджиния отвъд океана. При все това, не можеше да се отрече, че тя стоеше на не повече от два метра от мен в кухнята на семейство Абът.
— Трябваше да те видя — пророни Катрин и прехапа долната си устна с идеално белите си зъби. — Ужасно съжалявам, Стефан. Чувствам, че помежду ни останаха толкова недоразбрани и недоизречени неща. Никога не ти обясних истински себе си или моята истинска природа. Мислиш ли, че ще можеш някога да ми простиш?
Улових се, че кимам, въпреки омразата ми заради това, което ми бе сторила. Знаех, че трябва да избягам, ала не можех да откъсна поглед от огромните очи на Катрин. Не бях под въздействие на внушението. Беше по-лошо. Бях движен от любов. Протегнах се неуверено и пръстите ми се плъзнаха леко по кожата й. Беше гладка и аз тутакси изпитах непреодолимото желание да я докосвам отново и отново.
— Сладкият ми Стефан — изгука Катрин, като се наведе към мен. Устните й, нежни като листенца на цвете, докоснаха бузата ми. Желанието ми, потискано двайсет години, се отприщи. Не ми пукаше за миналото. Не ми пукаше какво бе направила с мен и брат ми. Желаех я. Устните ми откриха жадно нейните и я целунах. От гърдите ми се изтръгна дълбока въздишка на щастие и задоволство.
Тя се отдръпна, а аз вдигнах поглед към лицето й. Очите й бяха изпъкнали, а острите кучешки зъби блестяха на слънчевата светлина.
— Катрин! — ахнах. Но не можех да избягам. Леденостудените й ръце вече обвиваха врата ми, привличайки ме към нея и тогава усетих остра болка да пронизва гърлото ми. Опитах се да побягна, но болката се разпространи, обхвана цялото ми тяло, докато достигна глъбините на душата ми…
Всичко около мен потъна в мрак.