— Здравейте, сър! — поздравих го жизнерадостно и погледнах надолу към него. Той беше малко над метър и петдесет, а пълната му фигура явно беше неговият начин да компенсира ниския му ръст. Наистина понякога се тревожех за конете, когато на Джордж му хрумнеше да поязди из гората.
Но въпреки че останалите слуги понякога му се подиграваха заради тежката и тромава фигура и склонността му да си попийва, аз не виждах у него нищо друго, освен приятелство и добронамереност. Той ме беше приел в дома си, когато нямах нищо, и не само ми бе дал покрив над главата, но и надеждата, че отново мога да общувам и бъда приятел с човешките същества.
— Малко шери? — попита Джордж, изтръгвайки ме от унеса.
— Разбира се — откликнах любезно, докато се настанявах в едно от удобните кадифени кресла във всекидневната — малко и уютно помещение с ориенталски килими, осеяни с кучешки косми. Гъртруд Абът имаше слабост към кучетата във фермата и ги пускаше в къщата, когато валеше — което беше почти всеки ден. Стените бяха покрити с портрети на роднини на Абът, както подсказваха трапчинките им. Това ги правеше — дори строгият портрет на прачичото Мартин, който висеше над бара в ъгъла — да изглеждат почти приятелски.
— Стефан! — извиси се детски писък, когато двамата синове на Абът нахлуха в стаята. Първи беше Люк, палаво тъмнокосо хлапе с лизнат кичур коса, който стърчеше, колкото и да се стараеше майка му да го приглажда надолу към челото. Следваше го Оливър, седемгодишен, със сламеноруса коса и ожулени колене.
Усмихнах се, когато Оливър обви ръце около краката ми. В косата му стърчеше заблудена сламка от обора, а луничавото му лице бе изплескано с пръст. Навярно с часове е бил в гората.
— Преследвах заек! Беше ей толкова голям! — заяви Оливър и разпери широко ръце.
— Толкова голям? — повдигнах учудено вежди. — Сигурен ли си, че е било заек? Да не е било мечка? — Светлите очи на Оливър се уголемиха като чинии, а аз сподавих усмивката си.
— Не беше мечка, Стефан! — намеси се Люк. — Беше заек и аз бях този, който го застреля. Куршумът на Оливър само го одраска.
— Не е вярно! — викна брат му сърдито.
— Тате, кажи на Стефан! Кажи му, че аз го застрелях!
— Хайде стига, момчета — усмихна се с обич Джордж на двамата си малки синове. Аз също се ухилих, въпреки съжалението, което ме прободе в най-съкровеното кътче на съществото ми. Това беше толкова позната сцена, която знаех, че се разиграва във всички домове по света: синовете постоянно се караха, бунтуваха и порастваха, а сетне цикълът отново се повтаряше. С изключение на случая с брат ми и мен. Като деца двамата бяхме точно същите като Оливър и Люк. Бяхме груби и безцеремонни, не се бояхме да се сбием и да си погодим кални номера, защото знаехме, че пламенната ни, неувяхваща вярност един към друг ще ни подтикне само след миг да си помогнем взаимно. Преди Катрин да застане помежду ни и да промени всичко?
— Сигурен съм, че Стефан не желае да слуша момчешките ви препирни — додаде Джордж и отпи голяма глътка от шерито си.
— Нямам нищо против — заявих и разроших косата на Оливър. — Но мисля, че трябва да те убедя да ми помогнеш, за да разрешим заедно един проблем. Госпожа Дъкуърт каза, че в гората се е появила лисица, която краде пилетата от курника на Еванс и аз съм сигурен, че само най-добрият ловец в Англия ще може да убие този звяр.
— Наистина ли? — очите на Оливър се разшириха.
— Наистина — кимнах. — Този, който може да я убие, е някой дребен, бърз и много, много умен. — Видях как лицето на Люк се оживи. Почти на десет, той може би се чувстваше твърде голям, за да се включи в играта, но знаех, че много му се искаше. На тази възраст Деймън беше същият — твърде изтънчен, за да го заловят, че се наслаждава на игрите, с които се забавлявахме край потока, но в същото време ужасен, че може да пропусне нещо интересно.
— И може да вземем и брат ти — сниших заговорнически глас и смигнах, като улових погледа на Джордж. — Тримата ще образуваме най-добрата ловджийска дружинка от тази страна на Лондон. Лисицата няма никакъв шанс.
— Звучи като страхотно приключение! — заключи важно Джордж тъкмо когато жена му Гъртруд влезе в стаята. Червената й коса бе прибрана назад и подчертаваше шпица по средата на челото й. Носеше на ръце четиригодишната си дъщеря Ема. Момиченцето имаше копринено мека руса коса и огромни очи и често приличаше повече на горска фея или дух, отколкото на човешко същество. Тя ме дари с голяма усмивка, а аз й се усмихнах в отговор, усещайки как щастието струи от глъбините на съществото ми.