— Ти ще дойдеш ли, тате? — попита Оливър. — Искам да видиш какъв страшен ловец съм.
— А, познаваш ме — поклати глава баща му. — Само ще подплаша лисицата в храсталака. Ще ме чуе от километър.
— Стефан може да те научи да бъдеш тих! — не се предаваше Оливър.
— Стефан вече достатъчно учи този стар мъж да управлява фермата си — засмя се унило Джордж.
— Струва ми се, че тази вечер май всички преувеличаваме — възразих добродушно. Макар че работата не беше лека, аз искрено се наслаждавах на времето, което прекарвах във фермата на Джордж. Беше съвсем различно от начина, по който се чувствах във Веритас, когато работех под напътствията на баща си. Тогава негодувах, че ме държат във фермата, вместо да ме изпратят в университета във Вирджиния. Мразех да усещам как баща ми постоянно ме съди и преценява, чудейки се дали съм достоен да поема имението. Но със семейство Абът се чувствах уважаван и ценен заради качествата ми.
Отпих голяма глътка от шерито и се облегнах назад в креслото, отърсвайки се от тревожните образи от кошмара ми преди малко. Катрин беше мъртва. Имаше голяма вероятност и Деймън също да е мъртъв. Това бе моята реалност сега.
2
На следващата сутрин двамата с Джордж се бяхме разположили в удобното и луксозно купе на път за Лондон. Аз се облегнах на плюшената седалка в опит да потисна пристъпа на гадене. От предишните си преживявания знаех, че градовете са прекалено шумни, прекалено пропити от миризмата на мръсни тела, твърде изкушаващи. Затова бях изпил кръвта на един скункс и един заек и сега ми се повръщаше. Но по-добре да ми е лошо, отколкото да умирам от глад, особено след като исках да направя добро впечатление, когато се срещнем с адвоката на Джордж. Знаех, че той ми бе оказал чест, като ме покани да го придружа на срещата със съдружника му, който се грижеше за сметките на фермата и ни съветваше, ако се налагаше да свършим нещо по-различно, когато ставаше дума за покупка на добитък и наемане на работна ръка.
При все това просто не можех да изтласкам образа на Катрин от кошмара си. Затова, вместо да участвам дейно в разговора, аз само кимах, докато Джордж се чудеше на глас дали трябва да дадем под наем нашите коне на собственика на мината от другата страна на Айвънхоу. Беше невъзможно да се откъсна от мислите за живота и смъртта и да насоча вниманието си към дребните и незначителни неща на човешкото съществуване. След още двайсет години — дори може би десет — всичко това нямаше да има значение.
Кадифената завеса на купето ни се разтвори и стюардът подаде глава.
— Чай или вестник? — попита мъжът. В ръката си държеше сребърен поднос, пълен с кифлички и резени кекс. Господин Абът ги зяпаше лакомо, докато стюардът сложи чаша чай и две кифлички със стафиди върху снежнобелите чинии от китайски порцелан, а след това подаде по една на всеки от нас.
— Можете да вземете и моята — казах и подадох чинията на господин Абът. — Ще вземем и вестник.
— Много добре, сър. — Стюардът кимна и ми подаде един брой на „Дейли Телеграф“.
Веднага отделих светските и спортни страници, които обичах да чета, а на Джордж подадох тези, които той предпочиташе. Комбинацията беше странна, но през последните двайсет години ми бе станало навик винаги, когато се озовях в някой град, да чета светските новини. Исках да проверя дали се споменава за граф Де Сангуе, името, което Деймън използваше в Ню Йорк. Чудех се дали се бе отказал от аристократичните си превземки и светска показност. Надявах се да го е сторил. Последният път, когато го видях, позьорството му едва не бе довело до смъртта и на двама ни. За нас беше много по-добре да не привличаме внимание.
Брам Стокър и Хенри Ървинг поставят нова пиеса в Лайсъм… Сър Чарлс Ейнзли кани готите си в дома си в Ийст Енд… Носят се слухове, че Самюъл Мортимър ще се кандидатира за градски съветник на Лондон… ослепителният граф Де Сангуе е бил забелязан да вечеря в лондонския клуб „Джърниман“ в компанията на красивата актриса Шарлот Дюмон.
Усетих как стомахът ми се сви от ужас. Точно както очаквах. Отпечатаните думи бяха ясен знак, че Деймън продължава да ме преследва; знак, който не можех да припиша на съня си, развинтеното въображение или прекаляването с шерито предишната вечер. Защото въпреки че Деймън ме мразеше повече от всичко, това не променяше факта, че бях негов брат. Познавал съм го през целия си живот. Като деца можех да усетя, че между него и баща ни се задава разправия дори още преди това да се е случило. Въздухът натежаваше от напрежение, както небето потъмняваше от скупчените тъмни облаци пред буря. Разбирах кога е ядосан, дори когато се усмихваше на приятелите ни и винаги знаех кога е изплашен, макар че той никога не го признаваше. Дори като вампири, нещо дълбоко в мен все още бе свързано с настроенията му. Независимо дали той го знаеше или не, но моят брат беше в беда.