Прегледах набързо останалата част от колоната, но това бе единственото споменаване за Деймън. Другите лица, за които пишеше, бяха лордове, херцози и графове, което навярно бе новото обкръжение на брат ми. Не че бях изненадан. Лондон, с безкрайните си приеми и атмосферата си на център на света, винаги ми се е струвал подходящо място за Деймън. Човек или демон, той винаги е бил впечатляваща фигура. И независимо дали ми харесваше или не, той беше мой брат. Във вените ни течеше една и съща кръв. Ако Англия го привличаше, не беше ли съвсем естествено, че ще привлича и мен?
Сведох отново поглед към вестника.
Коя беше Шарлот Дюмон? И къде се намираше „Джърниман“? Може би, ако разполагах с достатъчно време след срещата с адвоката, трябваше да се опитам да го открия. Това поне щеше да успокои донякъде притесненията, които ме измъчваха. В крайна сметка, макар да бях сигурен, че той пие от кръвта на Шарлот Дюмон, но ако само това бе проявата на лошото поведение на Деймън, кой бях аз, че да го съдя? Но ако той правеше нещо по-лошо… ами, ще мисля за това, когато му дойде времето.
Срещу мен Джордж заби ножа си в бучката масло. Въпреки богатството и земите си, не можеше да се каже, че притежава изискани маниери. Но вместо да ме отблъсне, грубоватото му поведение ме изтръгна от мислите ми. Погледите ни се преплетоха и аз долових, че Джордж преценява зеленикавите петна от трева по синята ми риза и черните панталони. Това бяха най-хубавите дрехи, които имах, но знаех, че в тях приличам на работник.
— Мисля, че докато сме в града, не е зле да те заведа при шивача си. Да ти поръчаме няколко костюма — рече Джордж замислено.
— Благодаря ви, сър — смотолевих. Приближавахме града и пейзажът се промени — широките открити пространства се замениха от групи къщи с ниски покриви. — Но всъщност бих искал след срещата да разгледам сам града. Разбирате ли, имам роднини в Лондон. Ако нямате нищо против, бих искал да си взема няколко дни отпуск, за да ги видя. Веднага щом се върна, ще поправя оградата в долния край на пасището — бодро излъгах аз. Никога досега не бях молил за отпуск. Ако Джордж покажеше дори малко колебание, нямаше да настоявам. Но ако ми дадеше благословията си, за мен щеше да бъде почти като знак от съдбата, че трябва да намеря брат си.
— Е, защо не каза по-рано, момче? — възкликна господарят ми оживено. — Тревожех се за теб, че си сам–самичък в този свят. Винаги е добре да имаш близки, дори ако не се разбираш добре с тях. Защото в крайна сметка най-важното е, че носите едно име, споделяте една и съща кръв. Добре е да знаеш как са.
— Предполагам, че сте прав, сър — отвърнах нервно. Навлизахме в опасна територия. Не му бях казал истинското си фамилно име. За него бях Стефан Пайн. Избрах Пайн не само заради простотата, но и защото тайно обичах да се сравнявам с борово дърво: никога не се променя. Това бе вътрешното признание на истинската ми природа. Това, предполагам, представляваше и изборът на Деймън на новото му име.
— Вземи си една седмица — предложи Джордж великодушно.
— Благодаря ви, но според мен няма да е необходимо. Възнамерявам само да се отбия при роднините си на чаша чай. И това, при условие че ги открия. Но все пак ви благодаря — завърших признателно.
— Ето какво ще ти кажа — рече Джордж и се наведе заговорнически към мен. — Ще те заведа при шивача ми и ще ти купя няколко костюма, за да впечатлиш роднините си.
— Не… — Спрях се. — Да, много ще съм ви задължен — довърших твърдо. В крайна сметка Деймън винаги е държал много на външния вид и аз исках да го сразя в собствената му игра. Исках да се представя в очите му като мъж, който е успял в живота. Деймън можеше да проникне с лъжи и измами във всеки социален кръг, но бяха нужни много усилия да спечелиш доверието на хората, а аз бях направил точно това. Може би дори бих могъл да послужа за добър пример за подражание, деликатно напомняне на Деймън, че не е задължително животът му да е празен и безсъдържателен.
— Това е най-малкото, което мога да направя, синко — заяви Джордж, преди двамата да се умълчим за дълго. Единственият шум в купето бе ритмичното потракване на колелата на влака и примлясването на устните на Джордж. Въздъхнах. Внезапно почувствах, че се задушавам в малкото купе и ми се прииска да съм в обора в края на имението, насаме с мислите си.