— Не, не знаех. — Деймън поклати глава, а в потъмнелите му очи блесна гняв. — Но зная, че повече няма да позволя да ме правят на глупак. Зная също и че Самюъл ще получи урок, който никога няма да забрави.
— Ами ако е от Древните? — попитах и гласът ми се снижи до шепот.
Хвърлих поглед към небето, надявайки се да съществува свят от светлина и доброта, Оливър да е някъде там, в безопасност, на място, където ще може да ловува до насита.
— Ами ако е от Древните? — имитира ме с подигравателен тон Деймън, изтръгвайки ме от мислите. — Какво значение има? Единственото, което има значение, са силата и решителността. Запазена марка на рода Салваторе — додаде с глас, преливащ от сарказъм. — Готова ли си? — попита и се извърна към Кора. В очите му блеснаха искри. С Деймън бе невъзможно да се отгатне какво мисли.
— Всички да се качват! — викна кондукторът и махна към нас. Опитах се да не си представям какво си мисли за трима ни: Деймън с разкъсаната си риза; аз с рана на гърдите, чиято риза бе оплескана с просмукалата се в плата кръв; и Кора с неизменния си шал, вързан на изящна фльонга около врата, въпреки тъмните петна от кръв по корсажа.
— Билети? — попита кондукторът подозрително.
Деймън се усмихна, раменете му се отпуснаха, явно бе в стихията си.
— Пътуваме за Лондон. Вече видяхте билетите ни, така че ако обичате ни придружете до купе първа класа. Повече няма да се видим до края на пътуването. Що се отнася до вас или някой друг, не сме и никога не сме били тук.
— Да, сър, разбира се — промърмори кондукторът, кимна с глава и ни поведе по тесния коридор на влака.
Загледах се през прозореца, докато буйната зеленина отминаваше покрай нас. Питах се какво ли ни очакваше в Лондон. Дали Самюъл ще се впусне в нови убийства? Дали Вайолет е тръгнала доброволно с него, или просто е била объркана след трансформацията? И можехме ли двамата с Деймън някога наистина да действаме сплотено?
Знаех единствено, че ние бяхме двама вампири, търсещи отмъщение, и се канехме да унищожим Самюъл, независимо какво щеше да ни струва.
Епилог
Преди двайсет години — почти преди цяла вечност — двамата с брат ми избягахме от Мистик Фолс, като се метнахме на влака за Ню Орлиънс. Тогава бяхме вампири младоци. Деймън беше смутен и предпазлив, а аз опиянен от изпитата кръв и готов за действие.
Сега ролите ни се бяха разменили. И все пак, дали заради общата ни история, лоялността или кръвта — тази мистериозна, вълнуваща, животворна течност — ние бяхме заедно.
Не си вярвахме. Не се харесвахме. Но бяхме едно цяло, отражение на нашите сенки, всеки един бе тайната същност на другия. Бягахме от разярените жители на малък град, които преследваха мен, към един голям град, където смятаха, че Деймън е най-смъртоносният убиец живял някога. Бяхме заедно в това изпитание.
Заслужавахме се един друг.
Колкото и да се опитвах да го скрия, аз имах смъртоносна, тъмна страна. И бях видял, в загрижените погледи, които хвърляше на Кора и нежния начин, по който бе гушнал тялото на Оливър, когато ми го донесе, за да го погреба, че Деймън притежава много чувствителна, човешка страна. Но дали двете някога биха могли да съществуват заедно? И колко още човешки същества щяха да бъдат убити, преди ние да можем да заживеем в мир като вампири?
Не знаех отговора. Но знаех, че ще има още много смърт. Можех единствено да се надявам, че няма да е причинена от моята ръка…