Тони направи крачка назад, за да избегне бурята от аплодисменти не защото бяха особено ентусиазирани, а защото сигнализираха края на тези четиридесет и пет минути, от които се беше страхувал седмици наред. Обществените речи винаги са били твърдо извън границите на спокойствието му дотолкова, че обърна гръб на академичната си кариера, след като защити докторат. Не можа да свикне с постоянния театър на лекциите. Способността му да разяснява нещата сама по себе си не бе достатъчна, за да се занимава с това. Някак си да прекарва дните си в ровене из изкривените ниши на безумните мозъци му се струваше далеч по-безопасно.
Когато кратките ръкопляскалия замряха, наблюдателят на Тони от Министерството на вътрешните работи скочи на крака от стола си на първия ред. Докато Тони провокираше премереното недоверие на полицейската част от аудиторията си, Джордж Расмасън се бе развълнувал доста. Нетърпеливата му усмивка разкри твърде много зъби и обезпокояваща прилика с Джордж Формби, която не отговаряше на такъв отговорен държавен служител. Беше облечен елегантно, в сиво сако на тънко райе, а крещящият му акцент на възпитаник на богаташко частно училище бе толкова преувеличен, че Тони бе убеден в снобското му образование. Слушаше го с половин ухо, докато си събираше записките и ги подреждаше в папката. Благодарности за великолепната проницателност, дрън, дрън… за възможностите да зададе неофициални въпроси, дрън, дрън… с дължимото уважение към доктор Хил…
Шумът от тътрещи се крака заглуши останалото от речта на Расмасън и словоохотливостта му секна. Когато се стигна до момента да избира между благодарностите на държавния служител и чашата кафе, за Тони нямаше спор. Дори и заради държавните служители. Той пое дълбоко дъх. Време беше да свали маската на лектор. Сега трябваше да бъде очарователният, добре информиран колега, достатъчно търпелив да те изслуша. Трябваше да осмисли и да си създаде от новите контакти усещането, че наистина е на тяхна страна.
Джон Брандън стана и отстъпи встрани, за да позволи на другите хора от неговия ред да излязат. Докато наблюдаваше представяното от Тони Хил, той разочаровано бе установил, че липсваше повечето информация, на която се беше надявал. Разбира се, научи много за психологическия профил, но почти нищо за човека, освен че изглеждаше доста самоуверен мъж, без да е арогантен. Последният един час не го беше убедил, че това, което планира, е правилната посока на действие. Но не можеше да види някаква алтернатива. Като се придържаше близо до стената, Брандън се придвижи напред срещу потока от хора, докато се изравни с Расмасън. Като го видя, държавният служител рязко прекрати речта си и изключи сияйното си изражение. Докато Расмасън събираше бумагите си, които разпиля по стола, Брандън се шмугна покрай него и пресече залата, за да хване Тони, който оправяше катарамите на смачканата си чанта.
Брандън прочисти гърлото си и попита:
— Доктор Хил?
Тони вдигна глава с любезно въпросително изражение на лицето си. Брандън преглътна безпокойството си и продължи:
— Не сме се срещали преди, но сте работили на моя територия. Името ми е Джон Брандън…
— Отдел „Престъпления“? — прекъсна го Тони, а в очите му проблесна лека усмивка. Беше чувал достатъчно за събеседника си и знаеше, че той е човек, когото искаше да има на своя страна. — Радвам се да се запозная с вас, господин Брандън! — поздрави го той с най-топлия си глас, който можа да измъкне.
— Джон. Просто Джон — каза Брандън по-рязко, отколкото възнамеряваше. Осъзна с изненада, че бе нервен. Имаше нещо в спокойната увереност на Тони Хил, което го правеше несигурен.
— Чудя се дали бихме могли да разменим няколко думи?
Преди Тони Хил да може да отговори, Расмасън се намести между тях.
— Моля да ме извините — подхвърли той, без ни най-малко притеснение, надянал отново усмивката си. — Тони, ако сега дойдеш с нас в кафенето, знам, че приятелите ни от полицията ще са нетърпеливи да поговорят с теб по-задълбочено. Господин Брандън, ако желаете, може да се присъедините!
Брандън усети, че го обзема яд. Осъзнаваше, че е почти невъзможно да води поверителен разговор в стая, пълна със сърбащи кафе ченгета и любопитни важни клечки от Министерството на вътрешните работи.
— Бих ли могъл да разменя само няколко думи с доктор Хил насаме?
Тони хвърли поглед към Расмасън и забеляза лекото смръщване на успоредните линии между веждите му. Обикновено в такива случаи го засърбяваше да се измъкне от ситуацията. Сега му се искаше да приключи с Расмасън и да продължи разговора с Брандън. Винаги го беше забавлявала превзетата надутост, която превръщаше позирането пред него в безпомощност. Доста дълго за днес удържа успеха при словесните си дуели с другите полицаи, затова реши да се лиши от това удоволствие. Той се отдалечи преднамерено от Расмасън и каза: