— Ти как мислиш, Догър? — попита го Филис Уивърн, докато той дискретно пиеше чая си прав в ъгъла.
— Добрата мас е полезна за жлъчката. А това помага за доброто храносмилане, което пък води до дълголетие — отвърна Догър колебливо, забил поглед в чашата си. — Или поне така съм чувал.
— И всичко това благодарение на двойна порция кейк с мас! — плесна доволно с ръце Филис Уивърн. — Е, да похапнем, за да доживеем до двеста.
Тя взе вилицата си и поднесе залък към устата, като на половината път спря и хвърли на госпожа Малит усмивка като за хиляда гвинеи.
После задъвка замислено.
— О, боже! — каза тя и остави вилицата в чинията си. — Мили боже!
Дори с великолепните си актьорски умения не успя да прикрие едва забележимия рефлекс да изплюе залъка, който зърнах да пробягва по гърлото й.
— Знаех си, че ще ви хареса — изгука госпожа Малит.
— Но трябва да си наложа воля и да се обуздая — каза Филис Уивърн, бутна решително чинията и стана от масата. — Тъпча се като прасе, щом видя кейк, а особено този с мас страшно се лепи. Сигурна съм, че разбирате.
Госпожа Малит вдигна чинията и я постави твърде внимателно зад мивката.
Без никакво съмнение щеше да занесе парчето у дома, увито в хартия за подаръци, и да го постави в бюфета между порцелановите солници с форма на кученца с надпис „Подарък от Блакпул“ и изящната стъклена птичка, която се поклащаше нагоре-надолу сякаш кълве, щом й налееш вода в тръбичката.
Когато приятелката й, госпожа Уолър, дойдеше на гости, госпожа Малит щеше да разопакова почтително мухлясалата реликва. „Познай кой изяде липсващото парченце“, щеше да каже тя шепнешком. „Филис Уивърн! Виж, следите от зъбите й още личат.“ Но само набързо, да не се развали сладкишът.
На вратата се позвъни и Догър остави чашата си.
— Това трябва да е Бън — обясни Филис Уивърн с крива усмивка. — Ще заяви, че е изпуснала връзката на гара Падингтън. Винаги с това се оправдава.
— Ще й приготвя чаша чай — каза госпожа Малит. — Пътуването с влак размътва стомаха… поне моя. Получавам разстройство — прошепна тя в ухото ми.
В този миг Догър се върна, следван от закръглена дребна жена с очила с метални рамки и коса, вързана на голям стегнат кок като опашката на коня Аякс, собственост на един от предците ми, Флоризел де Лус. И двамата, Флоризел и Аякс, бяха обезсмъртени с маслени бои върху платна, които сега висяха едно до друго в галерията с портретите.
— Съжалявам за закъснението, госпожице Уивърн — каза дребната жена. — Таксито зави на погрешно място и изпуснах връзката на гара Падингтън.
Филис Уивърн ни изгледа последователно с триумфално изражение, но не отговори.
Малко ми дожаля за дребното създание, което сега, като се замислих, ми приличаше на шашардисано оръдейно гюле.
— Аз съм Бън Кийтс, между другото — кимна тя на всички в стаята. — Личната асистентка на госпожица Уивърн.
— Бън е моята гардеробиерка, но има още по-големи амбиции — каза Филис Уивърн с високомерен театрален тон и не разбрах дали просто я подкача. — Побързай, Бън. Тик-так! Дрехите ми чакат да бъдат разопаковани. А ако розовата ми рокля отново се е смачкала, с радост ще те удуша.
Изрече го достатъчно шеговито, но Бън Кийтс не се усмихна.
— Имате ли роднинска връзка с поета Кийтс? — изтърсих аз, за да разведря обстановката.
Дафи ми бе чела „Ода за славея“ и никога нямаше да забравя онази част, в която се споменаваше за отвара от бучиниш.
— Далечна — отвърна тя и излезе.
— Горката Бън — каза Филис Уивърн. — Колкото повече се старае… толкова повече се старае.
— Ще й помогна — рече Догър и тръгна към вратата.
— Не!
За миг — но само за миг — лицето на Филис Уивърн се превърна в старогръцка театрална маска: очите й се разшириха, устата й се изкриви. И почти веднага изражението й премина в безгрижна усмивка, сякаш нищо не се е случило.
— Не — повтори тя тихо. — Недей. Бън трябва да си вземе поука.
Опитах се да срещна погледа на Догър, но той вече беше отишъл да пренарежда кутиите в килера на иконома.
Госпожа Малит се обърна бързо и се зае да лъска котлоните на печката.
Докато се тътрех нагоре по стълбите, къщата ми се стори по-студена отпреди. Погледнах през високите прозорци без завеси на лабораторията си надолу към микробусите на „Илиум Филмс“, които се бяха скупчили като слонове в оазис около червените тухлени стени на зеленчуковата градина.