Превъзходната химична лаборатория, построена от бащата на прачичо ми Таркуин (Тар) де Лус, стояла забравена и занемарена, докато аз не открих тази съкровищница и не я направих свое владение. С помощта на педантично подробните записки на чичо Тар и необузданата ми страст към химията, която явно бе в кръвта ми, успях да стана доста добра в, както обичам да си мисля, пренареждането на градивните елементи на вселената.
„Доста добра ли?“, казваше част от мен. — „Само «доста добра» ли? О, я стига, Флавия! Та ти си истински гений и много добре го знаеш!“
Повечето химици, независимо дали си го признават, имат любима област от занаята, която непрекъснато преоткриват, а моята са отровите.
Макар още да се въодушевявах при спомена за онзи случай, когато боядисах гащите на сестра си Фели в отличителен жълт цвят, като ги сварих в разтвор на оловен ацетат, след което хубавичко ги накиснах да къкрят в разтвор на калиев хромат, онова, от което сърцето ми подскача от радост, е способността ми да приготвям импровизирана, но много удобна отрова, като остъргвам зеления меден оксид от медната топка на едно от викторианските тоалетни казанчета в Бъкшоу.
Поклоних се на отражението си в огледалото и се засмях на глас при гледката на дебелия бял плужек в одеяло, който ми направи реверанс отсреща.
Напъхах се в дрехите си, като накрая намъкнах върху всичко останало и торбеста сива жилетка, която бях свила от най-долното чекмедже в скрина на татко. Това безформено чудовище — гъмжащо от жълти и кафяви ромбове като препечена гърмяща змия — му бе собственоръчно изплетен подарък за миналата Коледа, от сестра му, леля ми Фелисити.
„Колко съобразително от твоя страна, Лиси“, беше казал татко, като така избегна ловко нуждата да похвали отвратителната дреха. Когато през август забелязах, че той така и не облича жилетката, реших, че няма претенции към нея и със застудяването тя се превърна в любимата ми одежда.
Жилетката, разбира се, ми беше голяма. Дори с навити ръкави приличах на разплута маймуна, беряща банани. Но според моята логика, поне през зимата топлината на вълната е за предпочитане пред добре изглеждащите дрехи, с които измръзваш.
Основното ми правило бе никога да не искам дрехи за коледен подарък. Тъй като със сигурност щях да получа такива, защо да пропилявам желанието си за тях?
Миналата година поисках от Дядо Коледа някои лабораторни стъкленици, от които крайно се нуждаех — дори си бях направила труда да изготвя списък с колби, епруветки и разграфени стъклени мерилки, който внимателно пъхнах под възглавницата си и, гръм и мълнии!, той ми ги донесе!
Фели и Дафи не вярваха в Дядо Коледа, което предполагам бе причината той винаги да им носи смотани подаръци: ароматизирани сапуни и комплекти нощници и пантофи, все едно изрязани от турски килими.
Дядо Коледа, повтаряха ми непрекъснато двете, бил измислица за деца.
— Той е просто жестока лъжа, поддържана от родителите, които искат да засипят противното си потомство с подаръци без на практика да го докосват — заяви Дафи миналата година. — Дядо Коледа е мит. Повярвай ми. Все пак аз съм по-голяма от теб и ги разбирам тези неща.
Вярвах ли й? Не знам. Когато успях да остана сама и да помисля по въпроса без очите ми да плувнат в сълзи, използвах забележителните си дедуктивни способности и стигнах до извода, че сестрите ми лъжат. Нали все някой бе донесъл стъклениците?
Сред хората имаше само петима възможни кандидати. Баща ми, полковник Хавиланд де Лус, нямаше пукната пара и поради това отпадаше от списъка, както и майка ми, Хариет, която бе загинала при злополука в планината, когато съм била още бебе.
Догър, помощник на татко и изпълняващ всевъзможни функции в Бъкшоу, просто не разполагаше с необходимите умствени и финансови ресурси, за да разнася пищни подаръци посред нощ в рушащо се и брулено от вятъра селско имение. Догър бил държан като военнопленник в Близкия изток, където изтърпял такива страдания, че мозъкът му още бе свързан с преживените ужаси с невидима еластична нишка — нишка, която жестоката Съдба понякога още подръпваше, обикновено в най-неподходящия момент.