— Карали го да яде плъхове! — ми бе казала с разширени очи госпожа Малит в кухнята. — Представяш ли си, плъхове? Налагало се да ги пържат!
Тъй като всички у дома отпадаха по една или друга причина от списъка с приносители на подаръци, оставаше само Дядо Коледа.
Той пак щеше да дойде след по-малко от седмица и за да изясня въпроса веднъж завинаги, отдавна си бях съставила план да му устроя капан.
Чрез научни методи.
Птичият клей, както ще ви каже всеки приложен химик, се получава лесно като варите осем-девет часа средната кора на джел, заровите я под камък за две седмици и след това я изровите, измиете, стриете на прах в течаща речна вода и я оставите да ферментира. Полученият клей се използвал векове наред — хората го мажели върху клони, за да улавят пойните птици и да ги продават по градските улици.
Великият сър Франсис Галтън е описал един от методите за производство на птичи клей в книгата си „Изкуството на пътуването или хитри методи за оцеляване в диви райони“, екземпляр от която намерих сред колекцията от негови творби с гъсто подчертани страници в библиотеката на чичо Тар. Следвах инструкциите на сър Франсис буква по буква — домъкнах у дома цели наръчи джел от големите дъбове в гората Гибът Ууд и сварих откъснатите клонки на лабораторната спиртна лампа в тенджера, която взех — без нейно знание — от госпожа Малит. По време на последните етапи от процеса добавих и няколко свои съставки, за да направя смолата сто пъти по-лепкава от оригиналната рецепта. Сега, след шест месеца подготовка, отварата ми бе достатъчно мощна, за да спре на място и габонска горила, а Дядо Коледа — ако изобщо съществуваше — нямаше да има никакъв шанс да се измъкне. Освен ако веселият старец по случайност не си носеше бутилка серен етер (C2H5)2O, с който да разтвори птичия клей, той щеше да остане залепен за комина за вечни времена — или докато аз не решах да го освободя.
Планът ми бе великолепен. Учудих се, че никой досега не се е сетил за него.
Надзърнах иззад пердетата и видях, че през нощта е валял сняг. Носени от северния вятър, белите снежинки още се вихреха лудешки на фона на светлината, струяща от кухненския прозорец на долния етаж.
Кой може да е буден в този час? Твърде рано беше госпожа Малит да е дошла от Бишъпс Лейси.
И тогава си спомних!
Днес нашествениците пристигаха от Лондон. Как можах да забравя?
Преди повече от месец — по-точно на 11 ноември, онзи сив и мрачен есенен ден, в който всички в Бишъпс Лейси скърбяха мълчаливо за близките си, загинали във войните — татко ни бе повикал в салона, за да ни съобщи мрачната вест:
— Опасявам се, че неизбежното се случи — каза той най-накрая, след като се извърна от прозореца, през който се бе взирал печално четвърт час. — Не е нужно да ви напомням за затрудненото ни финансово положение…
Татко каза това, като забрави, че ни напомняше всеки ден — понякога по два пъти на час — за топящите ни се пари. Имението Бъкшоу било собственост на Хариет, а когато тя умряла, без да остави завещание (Все пак кой би си помислил, че кипящ от живот човек като нея ще срещне края си в планина в далечен Тибет?), започнали проблемите. Вече десет години татко изпълняваше изтънчените стъпки на „Танца на смъртта“, както се изразяваше той, с побелелите мъже от данъчната служба на Негово Величество.
И въпреки непрестанно нарастващата купчина от сметки върху масичката във вестибюла и въпреки все по-настоятелните обаждания по телефона на хора с груби гласове от Лондон, татко някак си успяваше да удържа атаките.
Веднъж, поради фобията му от „апарата“, както той наричаше телефона, аз отговорих на едно от тези безочливи позвънявания и разговорът протече доста смешно, тъй като се престорих, че не говоря английски.
Когато телефонът отново иззвъня минута по-късно, вдигнах веднага слушалката и затраках бързо с пръст по вилката.
— Ало? — извиках. — Ало? Ало? Съжалявам… не ви чувам. Връзката е ужасна. Обадете се друг ден.
На третото позвъняване вдигнах слушалката и се изплюх в долния и край, откъдето веднага се разнесе тревожно пукане.
— Огън — казах аз със замаян и леко монотонен глас. — Къщата гори… стените и подът пламтят. Опасявам се, че трябва да затварям. Съжалявам, но в момента пожарникарите разбиват прозореца.