Събирачът на дългове повече не се бе обаждал.
— Срещите ми със Службата по данъчно облагане на недвижими имоти — казваше татко сега — не доведе до никакъв резултат. Положението е безнадеждно.
— Ами леля Фелисити? — възрази Дафи. — Тя сигурно би могла…
— Леля ви Фелисити няма нито средствата, нито желанието да помогне за облекчаването на положението, в което се намираме. Опасявам се, че тя…
— Ще дойде за Коледа — прекъсна го Дафи. — Можеш да я помолиш, докато е тук!
— Не — отвърна татко тъжно и поклати глава. — Всичко, което опитах, се провали. Танцът приключи. Най-накрая ме принудиха да предам Бъкшоу…
Ахнах.
Фели се наведе напред със сбърчено чело. Гризеше един от ноктите си: нечувано действие за суетно същество като нея.
Дафи, както винаги, гледаше загадъчно с присвити очи.
— … на едно филмово студио — продължи татко. — Ще пристигнат в седмицата преди Коледа и ще останат в пълно владение на имота, докато не приключат с работата си.
— А какво ще стане с нас? — попита Дафи.
— Ще ни позволят да останем в къщата — отвърна татко, — при условие че стоим в покоите си и не пречим по никакъв начин на работата им. Съжалявам, но това бяха най-добрите условия, които успях да издействам. В замяна ще получим достатъчно възнаграждение, за да изкараме криво-ляво… поне до края на март.
Трябваше да се досетя, че ще се случи нещо подобно. Само преди два месеца ни посетиха двама млади мъже с шалове и пуловери, които в продължение на два дни правиха снимки на Бъкшоу от всевъзможни ъгли — и отвътре, и отвън. Казваха се Невил и Чарли, а татко ни обясни крайно мъгляво каква е целта на посещението им. Тъй като предположих, че това е просто поредната фотосесия за списание „Кънтри Лайф“, бързо забравих за случката.
Сега татко отново бе отишъл до прозореца и се взираше навън към проблемния си имот.
Фели стана и се приближи небрежно до огледалото. Наведе се напред и се взря внимателно в отражението си.
Вече знаех какво си мисли.
— Имаш ли представа за какво се разказва? — попита тя с преправен глас. — Във филма, имам предвид.
— Като че ли ще е някоя от онези провинциални семейни истории — отвърна татко, без да се обръща. — Не си направих труда да попитам.
— Ще участва ли някой известен?
— Не, доколкото си спомням. Агентът не спираше да повтаря за някаква жена на име Уивърн, но на мен името и нищо не ми говори.
— Филис Уивърн? — възкликна Дафи. — За Филис Уивърн ли става въпрос?
— Да, така се казваше — отвърна татко малко по-ведро, но съвсем малко. — Филис. Малкото й име е същото като на председателката на Филателното дружество на Хемпшир. Само че тя се казва Филис Брамбъл, а не Уивърн.
— Но Филис Уивърн е най-голямата звезда в целия свят! — зяпна Фели. — В цялата галактика!
— Във Вселената — добави сериозно Дафи. — В „Дъщерята на пазача“ играеше ролята на Мина Килгор, помниш ли? „Анна от степите“, „Любов и кръв“, „Облечена да умре“, „Тайното лято“… Трябвало да играе ролята на Скарлет О’Хара в „Отнесени от вихъра“, но вечерта преди пробните снимки се задавила с костилка от праскова и не могла да каже и дума.
Дафи се осведомяваше за всички новости от света на киното, като прочиташе светкавично списанията във вестникарската будка в селото.
— Значи Филис Уивърн ще идва в Бъкшоу? — попита Фели.
Татко сви едва забележимо рамене и продължи да гледа навъсено навън.
Бързо слязох по източното стълбище. Трапезарията тънеше в мрак. Когато влязох в кухнята, Дафи и Фели вдигнаха кисели погледи от купичките си с овесена каша.
— А, ето те и теб, скъпа — каза госпожа Малит. — Тъкмо щяхме да пращаме хайка по петите ти, да видим дали си жива. Хайде, побързай. Онези кинаджии ще пристигнат всеки момент.
Изгълтах закуската си (овесена каша на бучки и прегоряла препечена филийка с лимонов крем) и тъкмо се канех да се измъкна, когато вратата на кухнята се отвори и влезе Догър, обгърнат от свежия полъх на студен въздух.
— Добро утро, Догър — поздравих аз. — Ще ходим ли днес за елха?
Откакто се помня, със сестрите ми имахме традиция в седмицата преди Коледа да ходим с Догър в гората в източния край на Бъкшоу, където внимателно разглеждахме дръвчетата и след като давахме на всяко точки за височина, форма, гъстота и цялостно излъчване, накрая избирахме победителя.
На следващата сутрин като с магия избраната елха се появяваше в салона, поставена в кофа за въглища и готова да се заемем с украсата й. Всички — с изключение на татко — прекарвахме деня сред вихрушка от сърмени, сребристи и златисти гирлянди, пъстри стъклени топки и ангелчета, надуващи картонени тромпети, и се бавехме колкото се може повече с дребните си задачи до мръкване в късния следобед, когато с неохота трябваше да признаем, че елхата е готова.