Тъй като това бе единственият ден в годината, в който сестрите ми се държаха с мен малко по-малко злобно от обикновено, го очаквах с едва прикрито въодушевление. За един-единствен ден — или поне за няколко часа — се отнасяхме възпитано и внимателно една с друга, закачахме се, шегувахме се, а понякога дори се смеехме заедно, сякаш бяхме едно от онези бедни, но щастливи семейства от романите на Дикенс.
Вече се усмихвах нетърпеливо.
— Опасявам се, че не, госпожице Флавия — отвърна Догър. — Полковникът нареди къщата да остане в сегашния си вид. Така поискали от киностудиото.
— О, киностудиото значи! — казах аз, може би прекалено силно. — Не могат да ни попречат да отпразнуваме Коледа.
Но по натъжения поглед на Догър веднага разбрах, че могат.
— Ще поставя малка елхичка в оранжерията — рече той. — На студа ще се запази по-дълго.
— Но няма да е същото! — възразих аз.
— Наистина — съгласи се Догър, — ала ще сме се постарали.
Преди да измисля какво да отвърна, татко влезе в кухнята и ни погледна намръщено, сякаш е директор на банка, а ние — нахални клиенти, успели някак си да влязат преди началото на работния ден.
Всички седяхме със сведени погледи, когато той отвори списание „Филателия“ и започна съсредоточено да маже прегорената си филия с блед на вид маргарин.
— Тази нощ е натрупал хубав пресен сняг — отбеляза ведро госпожа Малит, но по разтревожения поглед, който хвърли към прозореца, разбрах, че мисли за друго.
Ако вятърът продължеше да духа така, след работа щеше да й се наложи да гази през преспите към дома си.
Разбира се, ако времето се влошеше твърде много, татко щеше да накара Догър да позвъни на таксиметровия шофьор Кларънс Мънди, но при този мразовит страничен вятър не се знаеше дали Кларънс ще си проправи път през дълбоките купчини сняг, които неизменно се събираха от навяванията през пролуките в живите плетове. Както бе добре известно на всички ни, понякога до Бъкшоу можеше да се стигне само пеша.
Докато Хариет била жива, използвали шейна със звънчета и одеяла — шейната всъщност още стоеше в един тъмен ъгъл на гаража зад Ролс-Ройса „Фантом II“ — и двете бяха паметници на починалата им собственичка. Конете, уви, отдавна ги нямаше: продали ги на търг веднага след смъртта на Хариет.
Нещо издрънча в далечината.
— Чухте ли? — извиках аз. — Какво беше това?
— Вятърът — отвърна Дафи. — Искаш ли последната филийка, или да я изям аз?
Грабнах хляба и го изгълтах сух, докато тичах към вестибюла.
Две
Когато отворих с усилие масивната входна врата, поривът на студения вятър блъсна в лицето ми пелена от ледени снежинки. Обгърнах се с ръце, разтреперана, и се взрях с присвити очи в зимния пейзаж.
На фона на първата бледа светлина на деня всичко наоколо изглеждаше като черно-бяла снимка — обширната снежнобяла поляна се нарушаваше само от мастиленочерните силуети на вкочанените голи кестени, обрамчващи алеята. Тук-там по моравите покрити със сняг храсти се навеждаха към земята, превити под тежкия си товар.
Заради силния снеговалеж бе невъзможно да видя портата Мълфорд, но нещо в тази посока се движеше.
Избърсах стопените снежинки от очите си и погледнах отново.
Да! Петънце блед цвят — а след него още едно — се бяха появили сред черно-белия пейзаж! Отпред се движеше огромен камион, а аленият му цвят засияваше все по-силно, докато се носеше към мен с тътен през снега. Зад него като процесия от механични слонове се виеше опашка от по-малки микробуси… два… три… четири… пет… не, бяха общо шест!
Грамадният камион направи последен скован завой и навлезе в двора пред къщата. Различих ясно името отстрани: „Илиум Филмс“, изписано с големи букви в кремаво и жълто, които изглеждаха триизмерни. По-малките камионетки носеха същия надпис, но въпреки това изглеждаха впечатляващо, когато се струпаха около водача си.
Вратата на камиона се отвори със замах и от него слезе едър мъж с пясъчноруса коса. Носеше гащеризон, плетена шапка и червен шал, увит около врата.