Докато той се приближаваше със скърцащи в снега стъпки, усетих, че до мен е застанал Догър.
— Вярно е — каза мъжът с примижали на вятъра очи.
Той поклати невярващо глава и се приближи към Догър с протегната, почервеняла от студа, месеста ръка.
— Макналти от „Илиум Филмс“. Транспортен отдел. Владея един куп занаяти, при това превъзходно.
Догър стисна огромната длан, но не каза нищо.
— Трябва да закарам целия този цирк зад къщата, за да го разкарам от северния вятър. Генераторът на Фред се скапва в големите студове. Иска да го глезят, генератора на Фред, де. А ти как се казваш, момиченце? — попита той изведнъж и клекна пред мен. — Обзалагам се, че си Маргарет Роуз. Да, точно така… Несъмнено се казваш Маргарет Роуз.
Прииска ми се да се кача в лабораторията, да взема буркан с цианид, да стисна този тъпак за носа, да килна главата му назад, да изсипя съдържанието в устата му и да си понеса последствията.
За щастие доброто възпитание ме спря.
Ще му дам аз една Маргарет Роуз!
— Точно така, господин Макналти — отвърнах с насилена усмивка. — Наистина се казвам Маргарет Роуз. Как се досетихте?
— Надарен съм с шесто чувство — похвали се той със заучено свиване на раменете. — От ирландската ми кръв е — добави с лек ирландски акцент, повдигна платнената си шапка в самонадеян поздрав и се изправи.
— Та така — обърна се той към Догър, — техни светлости ще пристигнат по обед с автомобилите си. Ще са гладни като кучета след целия път от Лондон, затова действайте чевръсто и пригответе кофите с хайвер.
Догър го изгледа безизразно.
— Шегувам се, човече! — рече Макналти и за един ужасяващ миг си помислих, че ще смушка Догър в ребрата.
— Шегувам се! Имаме си походна кухня.
— Шегувате се — отвърна Догър. — Разбирам. Ако благоволите да свалите ботушите си и да ме последвате…
Щом Догър затвори вратата след него, Макналти спря и се огледа със зяпнала уста. Изглежда, особено го слисаха двете вити стълбища, водещи до първия етаж.
— Вярно е значи! — възкликна той. — Нима наистина има хора, които живеят на подобни места?
— Така изглежда — отвърна Догър. — Насам, моля.
Следвах ги, докато икономът ни го развеждаше вихрено: трапезарията, оръжейния музей, Розовата стая, Синята спалня, утринния салон…
— Нямате право да влизате в салона и в кабинета на полковника — каза Догър, — както гласи споразумението. Поставих по едно бяло кръгче на въпросните врати, за да напомня, че не бива да… ги смущавате.
За малко да каже „да ни смущавате“. Сигурна бях.
— Ще предам на останалите — отвърна Макналти. — Не се тревожете. И нашите хора не обичат да им се бъркат в работата.
Стигнахме до източното крило и влязохме в галерията с портретите. Почти очаквах да я заваря както в съня си: заледена шир. Но залата изглеждаше каквато си беше от незапомнени времена: дълъг мрачен тунел от свирепо гледащи предци, които с няколко изключения (графиня Дейзи например, за която се говореше, че посрещала гостите в Бъкшоу, като правела салта на покрива по копринен китайски халат), изглежда, бяха потънали в постоянно дружно чумерене, което никак не стопляше сърцето.
— Използването на галерията беше договорено… — казваше Догър.
— Ама да не съм ви видяла да стъпвате по пода с онези подковани ботуши! — прекъсна го глас. Беше госпожа Малит.
С ръце на хълбоците тя изгледа със собственическия си поглед Макналти и добави по-тихо:
— Извинявай, Догър, но полковникът заминава за Лондон за срещата за марките. Иска да говори с теб за консервите с говеждо, преди да тръгне.
„Консервите с говеждо“ бяха кодово наименование, което означаваше, че татко трябва да вземе на заем пари за билет за влака и такси. Бях разбрала това, когато подслушвах на вратата на кабинета. Всъщност ми се искаше да не го бях чувала.
— Разбира се — отвърна Догър. — Извинете ме за момент.
И изчезна, както само той можеше.
— Ще трябва да застелете пода с мушама — обърна се госпожа Малит към Макналти. — На таз настилка й викат паркет; палисандър, махагон, орех, бреза… има шест вида дърво в него. Не може разни работници да газят по подобно нещо, нали?
— Повярвайте ми, госпожо…
— Малит. С „М“.
— Госпожо Малит. Казвам се Макналти, също с „М“ между другото. Патрик Макналти. Уверявам ви, че „Илиум Филмс“ наема хората си именно заради тяхната педантичност. Всъщност, ще ви доверя — тъй като знам, че това ще си остане между нас — че тъкмо се връщаме от снимки в една кралска резиденция, където не получихме никакви оплаквания от Знаете Кого.