Събрах жилетката плътно под брадичката си.
Под мен фигурата се обърна рязко и се запъти към парапета на покрива над западното крило. Стори ми се странно, но почти веднага видях причината.
Върху покрива, точно над салона се намираше антената за радиото, опъната между два високи и тънки бамбукови стълба.
Нападателят хвана по-близкия стълб с ръкавиците, натисна с ботуш основата, в която бе пъхнат, и дръпна рязко. Вероятно най-вече заради студа, бамбукът се откърши лесно като кибритена клечка. Сега беше свързан единствено с медната жица. С едно бързо завъртане и тя бе скъсана, след което нападателят вдигна кола, зловещо нащърбен в двата края. От единия висеше бял порцеланов изолатор, който някак си бе останал закачен за стърчащото парче жица.
Нападателят отново се озова под мен, вдигнал лице нагоре. Само ако можех да се протегна и да махна очилата от лицето му… но не можех.
Умопомрачените очи се взираха през зелените лещи със студена омраза и потреперих, както не бях треперила никога досега.
Изведнъж ми призля, щом осъзнах, че тези очи не са обрамчени както обикновено от рогови рамки. Нападателят не беше Вал Лампман.
— Мариън Трод ме убива! — чух собствения си писък и осъзнах, че вероятно съм я изненадала толкова, колкото и себе си.
Може би нямаше да съм толкова уплашена, ако тя бе казала нещо, но тя мълчеше. Стоеше сред вихрещия се сняг и се взираше гневно в мен с безучастна омраза.
И в следващия миг, сякаш за поклон след театрално представление, тя вдигна очилата и бавно свали авиаторския шлем.
— Ти си била — ахнах аз. — Ти и Вал Лампман.
Тя изсъска презрително почти като змия. Безмълвно протегна кола, опря го в центъра на гърдите ми и натисна силно.
Извиках от болка, но някак си успях да извъртя тяло по посока на удара. В същото време изпълзях малко по-нависоко.
Но можех да си спестя усилията. Краят на кола с висящия от него изолатор вече стоеше точно пред лицето ми. Не можех да допусна да ми бръкне в очите или да закачи ъгълчето на устата ми с жицата като риба на кука.
Почти несъзнателно сграбчих края на кола и го ударих силно в комина. Мариън се изненада, пусна дръжката и колът падна безшумно в снега.
В следващия миг тя се разяри и сякаш готова да ме разкъса лично с голи ръце, се хвърли към мен и този път успя да се хване здраво за тухления парапет на комина. Вече се бе издърпала наполовина до мен, когато изведнъж залитна и застина във въздуха като простреляна в крилото яребица.
До ушите ми долетя приглушена ругатня.
Птичият клей! Птичият клей! О, радост неземна — птичият клей!
Нанесла бях върху долния парапет на комина допълнителен пласт от сместа, тъй като разчитах на теорията, че Дядо Коледа ще избере да слезе от шейната си от тази страна на завет.
Мариън Трод дърпаше ожесточено ръце, за да ги извади от залепналите ръкавици, но колкото повече се съпротивляваше, толкова повече се облепваше с дългото си палто и ботушите за езда.
Докато приготвях лепилото, ми бе минало през ум дали то няма да загуби част от силата си заради студа, но очевидно лепкавостта му не беше намаляла. Дори като че ли бе станало по-силно и по-лепкаво и с всяка следваща минута ставаше ясно, че единственият начин Мариън да избяга, е да се съблече напълно.
Възползвах се от момента и се наведох отново към фитила:
Щрак! Щрак! Щрак!
Проклятие и пак проклятие! Дяволският фитил отказваше да се запали.
В страшната тишина, която последва, докато Мариън Трод се опитваше напразно да се освободи с все по-забавени движения, до ушите ми долетя песен:
Не знам защо, но думите ме пронизаха до кости.
— Догър! — извиках пресипнала от студа. — Догър! Помощ!
Но дълбоко в сърцето си съзнавах, че след като всички възпяват Витлеем във вестибюла, няма никакъв шанс да ме чуят. Освен това бях твърде далеч от покрива над вестибюла — деляха ни прекалено много от гредите и тухлите на Бъкшоу.
Вятърът отнесе думите от устата ми и ги прокуди безмилостно към замръзналата околност.
И тогава осъзнах, че няма какво да ми попречи да избягам. Само трябваше да скоча далеч от Мариън Трод и да изтичам към стълбите.